Шрифт:
Интервал:
Закладка:
По-късно, когато слънцето вече се било скрило и нощта била завладяла небето, по пътя се задал стар просяк в дрипави дрехи. Той вървял бавно и предпазливо, опирайки се върху бастуна си.
Старецът идвал отникъде и отивал наникъде. Нямал шапка на главата си и раница на гърба си. Нямал нито едно пени, нито кесия, в която да го сложи. Макар да имал име, и то било изтъняло и овехтяло с годините.
Ако можехте да го попитате кой е, той би отвърнал: „Никой“. Но щял да сбърка.
Старецът стигнал до Фаериниел. Бил гладен като пламъка, облизващ сухо дърво, и изтощен до мозъка на костите си. Онова, което го карало да продължава да върви, била надеждата, че някой може да му даде нещо за вечеря и място до огъня.
Така че когато видял проблясващата светлина на огън, той се отбил от пътя и уморено тръгнал към него. Скоро през дърветата съзрял четири едри коня. Сбруята им била от сребро и желязото на подковите им също било смесено със сребро. Наблизо просякът видял дузина мулета, натоварени със стоки — вълнени платове, изкусно изработени бижута и фини стоманени остриета.
Но онова, което привлякло вниманието му, било месото над огъня, което пушело и пускало сокове върху въглените. Той почти припаднал от сладостния му мирис, тъй като цял ден бил вървял, без да хапне нищо друго освен шепа жълъди и натъртена ябълка, която намерил край пътя.
Старецът излязъл на поляната и се провикнал към тримата брадати мъже, които седели около огъня:
— Здравейте. Може ли да ми заделите парче месо и място до нашия огън?
Те се обърнали и златните им синджири проблеснали на светлината на огъня.
— Разбира се — отвърнал техният водач. — Какво имаш — дребни монети или пенита? Пръстени или стрехлауми? Или пък имаш истински, звънливи, сийлдишки монети, които ние ценим най-много?
— Нямам нищо такова — отвърнал старият просяк и разтворил ръце, за да покаже, че са празни.
— Тогава няма да намериш утеха тук — рекли те и още докато гледал, започнали да режат дебели парчета от бута, който висял над огъня.
C$
— Не се обиждай, Уилем. Просто историята е такава.
— Нищо не съм казал.
— Изглеждаше, като да се готвиш да кажеш.
— Може и така да е. Но ще изчакам да свършиш.
C>
Старецът се отдалечил към светлината на друг огън между дърветата.
— Здравейте! — извикал той, когато пристъпил на втората поляна, опитвайки се гласът му да звучи бодро, макар да бил изморен и огорчен. — Може ли да ми заделите парче месо и място до вашия огън?
Там имало четирима пътници — двама мъже и две жени. Като го чули, те се изправили, но никой не отговорил. Просякът чакал учтиво и се опитвал да изглежда симпатичен и безобиден. Но тишината се проточвала все по-дълго, а никой не произнасял и дума.
Съвсем естествено старецът се ядосал. Бил свикнал да го отбягват и да не му обръщат внимание, но тези хора просто стояли насреща му. Те мълчали, пристъпвали неспокойно от крак на крак и ръцете им нервно потрепвали.
Точно когато просякът се готвел да се отдалечи намусено, огънят избуял, и мъжът забелязал, че четиримата носели кървавочервените дрехи, които показват, че са наемници от Адем. Тогава той разбрал. Адемите били наричани „тихите хора“ и говорели много рядко.
Старецът знаел много истории за адемите. Бил чувал, че притежават тайно изкуство, наречено летхани. То им позволявало да се обличат в мълчание като в броня, която би спряла острие или носеща се във въздуха стрела. Затова говорели рядко. Пазели думите вътре в себе си, сякаш са въглени в пещ.
Тези скрити думи ги изпълвали с толкова много енергия, че никога не успявали да застанат напълно неподвижни на едно място. А когато се борели, използвали тайното си изкуство, за да изгорят думите в себе си, сякаш са някакво гориво. Това ги правело силни като мечки и бързи като змии.
Когато просякът чул тези слухове за пръв път, той си помислил, че това са глупави истории, разказвани край лагерния огън. Но преди години в Модег видял как една жена от Адем се била с градската стража. Войниците били въоръжени и ръцете и гърдите им били покрити с брони. Поискали в името на краля да видят меча на жената и макар тя да се поколебала, все пак им го предала. Веднага щом го взели, те започнали да я оглеждат похотливо, да я опипват и да й отправят мръсни предложения какво да стори, за да си върне оръжието.
Мъжете били високи, с лъскави брони, а мечовете им били остри. Те изпопадали около нея като есенна пшеница. Тя убила трима от тях, като счупила костите им с голи ръце.
Собствените й наранявания били незначителни — имала тъмна синина на бузата, плитко порязване на едната ръка и леко накуцвала. Дори след всичките тези години старецът я виждал как облизва кръвта от опакото на ръката си подобно на някоя котка.
Това си спомнил просякът, когато видял адемите пред себе си. Всяка мисъл за храна и огън го напуснала и той полека отстъпил към прикритието на дърветата.
Сетне се отправил към следващия огън, като се надявал, че на третия път ще му излезе късметът.
На тази поляна няколко атуранци били наобиколили мъртво магаре, което лежало до каруца. Един от тях забелязал стареца.
— Вижте! — посочил го той. — Да го хванем! Ще го впрегнем в каруцата и ще го накараме да я дърпа!
Просякът побягнал към дърветата и лутайки се насам-натам, успял да се изплъзне от атуранците, като се скрил под купчина изгнили листа.
Когато стъпките им заглъхнали, той се измъкнал изпод листата и намерил тоягата си. С куража на човек, който е беден и гладен, той се отправил към четвъртия огън, който съзрял в далечината.
Там можело да открие онова, което търсел, защото около огъня се били разположили търговци от Винтас. Може би те щели да го приемат за вечеря, като кажат: „Там, където се хранят шест човека, могат да хапнат и седмина.“
Но по това време той вече изглеждал доста зле. Косата му стърчала във всички посоки. Робата, която и преди това била парцалива, сега била изпокъсана и мръсна. Лицето му било уплашено и бледо, а като дишал, гърдите му хриптели и свистели.
Щом го зърнали, винтите зяпнали и размахали ръце да го прогонят. Те го помислили за драуг, изпълзял от някоя надгробна могила — един от живите мъртъвци, които бродят в нощта според суеверните винти.
Всеки търговец имал различна идея как да го спрат.
Някои мислели, че огънят ще го уплаши, други — че ако посипят по тревата сол, тя ще го държи на разстояние. Трети пък смятали, че желязото ще разкъса оковите, които задържали душата в мъртвото му тяло.
Докато ги слушал как спорят, старият просяк осъзнал, че каквото и да решат, то няма да е в негова полза. Затова побързал да се скрие сред дърветата.
Намерил един камък, на който да седне, и изтупал, доколкото можал, листата и мръсотията. След като поседял известно време, решил да си опита късмета и в последния лагер, защото знаел, че за да напълни стомаха си, е достатъчен и един щедър пътник.
За негова радост край последния огън седял само един мъж. Когато се приближил, просякът видял нещо, което едновременно го зарадвало и уплашило, защото макар да бил живял много години, до този момент никога не бил говорил с амир.
Въпреки това знаел, че амирите са част от църквата на Техлу и…
C$
— Те не са били част от църквата — възпротиви се Уилем.
— Какво? Разбира се, че са били.
— Не, числели са се към атуранската бюрокрация. Имали… „векарум“ — юридически правомощия.
— Били са наричани „Свещеният орден на амирите“. Били са силната дясна ръка на църквата.
— Искаш ли да се обзаложим на един йот?
— Добре. Стига това да те накара да мълчиш до края на историята.
C>
Просякът бил доволен, защото знаел, че амирите са част от църквата на Техлу, а тя понякога е щедра към бедните.
Когато старецът се приближил, амирът се изправил на крака.
— Кой е там? — попитал той с глас, който бил горд и властен, но също така и уморен. — Знай, че аз съм от ордена на амирите. Никой не може да застане между мен и моите задължения. Ще постъпя в името на общото добро дори ако боговете или хората се изправят на пътя ми.
— Господине — обърнал се към него просякът, — просто се надявах по дългия си път да намеря място до нечий огън и да получа малко милостиня.
Амирът му махнал да се приближи. Той бил облечен от главата до петите в броня от блестящи стоманени пръстени, а мечът му бил висок колкото човешки ръст. Върху бронята си носел къса яркобяла дреха, която обаче от лактите надолу била пурпурна на цвят, сякаш била потопена в кръв. На гърдите му бил изобразен символът на амирите — черна кула, обхваната от пурпурен пламък.
Старецът седнал близо до огъня и въздъхнал, когато топлината попила в костите му.
След известно време амирът заговорил:
— Опасявам се, че не мога да ти предложа нищо за ядене. Тази вечер дори и конят ми изяде повече от мен, но това не значи, че се е нахранил добре.
- Unknown - Unknown - Прочее
- Unknown - Unknown - Прочее
- Unknown - Unknown - Прочее
- Полвека без Ивлина Во - Ивлин Во - Прочее
- Unknown - Кирилл - Прочее
- i 1a4a48b280b2ead2 - Unknown - Прочее
- Unknown - ваня - Прочее
- i d22eb7fa14baa6c4 - Unknown - Прочее
- Unknown - Кэтрин Брикс - Прочее
- Unknown - Бабулин Леонидович - Прочее