Шрифт:
Интервал:
Закладка:
— Да не си спомни нещо за делвата със седемте човешки фигури, нарисувани върху нея? — попитах я развълнувано аз.
Тя се поколеба за миг и се намръщи.
— Бяха осем — поправи ме, — а не седем.
— Осем? — учудих се аз. — Сигурна ли си?
— Мислех, че съм ти казала преди — убедено кимна тя.
Надеждата, надигаща се в гърдите ми, внезапно угасна и бе заменена от неприятно тежко усещане в стомаха. Чандрианите бяха седем. Това беше едно от малкото неща, които знаех за тях със сигурност. Ако върху рисуваната ваза, която Нина бе видяла, е имало осем човека…
Момичето продължаваше да бърбори, без да забелязва разочарованието ми.
— Сънувах делвата три нощи подред. И сънят изобщо не беше неприятен. След всяка нощ се събуждах отпочинала и щастлива. Тогава разбрах какво бог ми казва да сторя.
Нина зарови в джобовете си и извади парче полиран рог, дълго малко повече от длан и с диаметър колкото палеца ми.
— Спомних си, че ти беше много любопитен за делвата. Но аз не успях да ти кажа нищо, защото я видях само за миг. — Тя гордо ми подаде парчето рог.
Сведох очи към цилиндричния предмет в ръцете си, без да знам какво се очаква от мен да направя с него. Вдигнах объркан поглед към нея.
Тя въздъхна нетърпеливо и си взе рога обратно. Завъртя края му и го махна като капачка.
— Брат ми направи това за мен — обясни тя и внимателно извади от вътрешността на рога навито парче пергамент. — Не се безпокой. Той не знаеше за какво ще ми послужи.
Подаде ми пергамента.
— Не е много добра — нервно ме предупреди. — Мама ми позволява да й помагам да рисува гърнетата, но това е различно. По-трудно е да се рисуват хора, отколкото цветя и шарки. Освен това не е лесно да направиш нещо, което виждаш само в главата си.
Бях смаян и ръцете ми трепереха.
— Това е било нарисувано на вазата, така ли? — попитах аз.
— Едната й страна — отвърна Нина. — При кръглите предмети можеш да видиш само една трета от тях, когато ги гледаш от едната страна.
— Значи си сънувала различна страна всяка нощ?
— Само тази страна — поклати глава Нина, — три нощи подред.
Бавно развих парчето хартия и тутакси разпознах мъжа, който бе нарисувала. Очите му бяха напълно черни. На заден план имаше голо дърво и той стоеше в син кръг с няколко вълнообразни линии по него.
— Това би трябвало да е вода — посочи тя. — Но водата се рисува трудно. И се предполага, че той стои в нея. Около него навяваше сняг и косата му беше бяла. Но не успях да направя бялата боя. Смесването на бои за хартия е по-трудно, отколкото приготвянето на глеч за гърнета.
Кимнах, страхувайки се да говоря. Беше Синдер — човекът, убил родителите ми. Дори не ми се налагаше да се напрягам, за да видя лицето му в съзнанието си. Даже не трябваше да затварям очи.
Разгънах още пергамента. Имаше втори човек или по-скоро човешка фигура в огромна мантия с качулка. Под качулката не се виждаше нищо друго освен мрак. Над нея имаше три луни — пълна луна, полумесец и сърп. До фигурата стояха две свещи. Едната беше жълта с ярък оранжев пламък. Другата свещ беше под протегнатата му напред ръка — тя бе сива, с черен пламък и пространството около нея беше зацапано и потъмнено.
— Мисля, че това би трябвало да е сянка — обясни Нина и посочи мястото под ръката на фигурата. — Върху делвата се виждаше по-добре. Наложи ми се да използвам въглен за това. С боя не можех да го направя както трябва.
Отново кимнах. Това беше Халиакс, водачът на чандрианите. Когато го бях видял, той бе заобиколен от неестествена сянка. Огньовете около него странно притъмняваха, а качулката на мантията му беше черна като дъното на кладенец.
Разгънах свитъка докрай и разкрих и трета фигура, по-голяма от другите две. Мъжът носеше броня и открит шлем. На гърдите му имаше ярък символ, който приличаше на есенен лист, червен по краищата и преминаващ в оранжево към средата, с черно стебло.
Кожата на лицето му беше бронзовокафява, но ръката, която държеше вдигната нагоре, бе яркочервена. Другата му ръка беше скрита от голям кръгъл предмет, който Нина някак бе успяла да оцвети в метален бронзов цвят. Предположих, че това е щитът му.
— Този е най-лошият — каза Нина със сподавен глас.
Погледнах я. Лицето й изглеждаше мрачно и аз предположих, че е разбрала погрешно мълчанието ми.
— Не си права — уверих я аз. — Свършила си чудесна работа.
На устните й се появи слаба усмивка.
— Не това имах предвид — обясни тя. — Беше ми трудно да го направя. Докарах доста добре цвета на мед тук — докосна щита му, — но това червено — пръстът й допря вдигнатата ръка на мъжа — би трябвало да е кръв. По ръката му имаше кръв. — Тя потупа гърдите на фигурата. — А това беше по-ярко — като нещо, което гори.
Тогава познах мъжа. На гърдите му не беше изрисуван лист, а кула, обхваната от пламъци. Окървавената му протегната ръка не сочеше наникъде. Това беше жест на укор към Халиакс и останалите. Той беше вдигнал ръка, за да ги спре. Този мъж беше един от амирите, един от сиридите.
Младото момиче потрепери и придърпа пелерината към тялото си.
— Дори и сега ми е неприятно да гледам — призна. — Всички те бяха ужасни. Но той беше най-лошият. Не рисувам лица добре, но неговото беше невероятно отблъскващо. Имаше толкова разгневен вид. Изглеждаше така, сякаш е готов да изгори до основи целия свят.
— Ако това е едната страна, спомняш ли си и останалата част? — попитах аз.
— Не толкова добре. Спомням си, че имаше една жена без дрехи, счупен меч и огън… — Нина се замисли и отново поклати глава. — Както ти казах, видях делвата само за миг, когато Джими ми я показа. Мисля, че някой ангел ми е помогнал да си спомня тази част в съня си, така че да успея да я нарисувам и да ти я донеса.
— Нина — рекох аз, — това наистина е удивително. Нямаш престава колко е забележително.
— Радвам се, че е така. — Лицето й отново се озари от усмивка. — Костваше ми много усилия да го направя.
— Откъде взе този пергамент? — поинтересувах се аз, като едва сега му обърнах внимание.
Беше истински пергамент от много високо качество. Много по-добър от всичко, което аз бях в състояние да си позволя.
— Първо се поупражнявах на няколко дъски — обясни тя. — Но знаех, че няма да се получи. Освен това бях наясно, че трябва да го скрия. Затова се промъкнах в църквата и отрязах няколко страници от тяхната книга — изрече последните думи без следа от смущение.
— Отрязала си го от „Книгата на пътя“? — слисах се аз.
Не съм особено религиозен, но все пак имам някакво закърняло усещане за благоприличие. И след толкова много часове, прекарани в Архива, мисълта, че някой би могъл да отреже страници от книга, ми се стори ужасяваща.
— Това ми се видя най-удачно — спокойно кимна Нина, — защото сънят ми беше изпратен от ангел. А и нощем не могат да заключат църквата както трябва, откакто ти разруши фасадата на сградата и уби онзи демон. — Тя протегна ръка и леко докосна с пръст хартията. — Не е толкова трудно. Трябва само да вземеш нож, да остържеш малко пергамента и всички думи се изтриват. — Посочи свитъка. — Внимавах обаче да не махна името на Техлу или на Андан, или на когото и да е от другите ангели — благочестиво добави тя.
Погледнах по-внимателно и видях, че това е истина. Беше нарисувала амира така, че думите „Андан“ и „Ордал“ стояха точно от двете страни над раменете му. Сякаш почти се бе надянала, че те ще го притиснат или хванат в капан.
— Освен това ти каза, че не трябва да споделям на никого какво съм видяла — продължи Нина. — А рисуването е като разказ с картини вместо с думи. Затова си помислих, че ще е по-безопасно да използвам страници от книгата на Техлу, защото никой демон не би погледнал лист, взет от нея. Особено пък такъв, на който все още е написано името на Техлу. — Тя ме изгледа гордо.
— Умно си постъпила — похвалих я аз.
Камбаната започна да отброява часовете и на лицето на момичето се изписа внезапна паника.
— О, не! — жално възкликна то. — Вече трябваше да съм се върнала до доковете. Мама хубаво ще ме натупа с пръчка!
Засмях се. Донякъде, защото бях крайно изненадан от неочаквания си късмет, и донякъде, защото младото момиче бе достатъчно смело да предизвика чандрианите, но въпреки това се ужасяваше да не ядоса майка си. Такъв е животът.
— Нина, ти ми направи невероятна услуга. Ако някога имаш нужда от нещо или пък ти се яви друг сън, можеш да ме намериш в странноприемницата „При Анкер“. Свиря там.
— Музиката ти магическа ли е? — Очите й се разшириха.
— Някои хора смятат, че е — засмях се отново аз.
Нина се огледа неспокойно.
— Наистина трябва да тръгвам! — заяви тя, след което ми помаха и се понесе към реката, а вятърът духаше качулката й назад, докато тичаше.
Внимателно навих отново пергамента и го пъхнах в кухото парче рог. Мислите ми бяха заети с онова, което току-що бях научил. Сетих се какво бях чул Халиакс да казва на Синдер преди толкова много години — „Кой те пази от амирите, от певците, от ситите?“.
- Unknown - Unknown - Прочее
- Unknown - Unknown - Прочее
- Unknown - Unknown - Прочее
- Полвека без Ивлина Во - Ивлин Во - Прочее
- Unknown - Кирилл - Прочее
- i 1a4a48b280b2ead2 - Unknown - Прочее
- Unknown - ваня - Прочее
- i d22eb7fa14baa6c4 - Unknown - Прочее
- Unknown - Кэтрин Брикс - Прочее
- Unknown - Бабулин Леонидович - Прочее