Шрифт:
Интервал:
Закладка:
Внимателно навих отново пергамента и го пъхнах в кухото парче рог. Мислите ми бяха заети с онова, което току-що бях научил. Сетих се какво бях чул Халиакс да казва на Синдер преди толкова много години — „Кой те пази от амирите, от певците, от ситите?“.
След месеците, прекарани в търсене, бях почти сигурен, че в Архива няма нищо друго освен приказни истории за чандрианите. Никой не ги смяташе за по-истински от шамбълите или феите.
Но всеки знаеше за амирите. Те бяха блестящите рицари на атуранската империя. Бяха силната ръка на църквата в продължение на двеста години. Бяха главна тема на стотици истории и песни.
Познавах историята. Амирите били създадени от църквата на техлините в ранните дни на атуранската империя.
Но керамичният съд, който Нина бе видяла, беше много по-стар.
И понеже познавах историята, бях наясно, че амирите са осъдени и разпуснати от църквата преди падането на империята.
Но също така знаех, че чандрианите и днес се страхуват от тях.
Изглежда, че това не беше цялата история.
> 36.
> Цялото това познание
Минаха няколко дни и аз поканих Уил и Сим да отидем от другата страна на реката, за да отпразнуваме успешната си акция срещу Амброуз.
Като се има предвид, че предпочитах саунтен, не бях кой знае какъв пияч, но Уил и Сим бяха достатъчно любезни да демонстрират тънкостите на това изкуство. Посетихме няколко различни кръчми просто за разнообразие, но накрая отново се върнахме в „Еолиан“. Аз я предпочитах заради музиката, Симон — заради жените, а Уилем — защото сервираха скутен.
Когато ме извикаха на сцената, бях умерено подпийнал, но за да ми се преплетат пръстите, трябва нещо повече от някое и друго питие. Само за да докажа, че не съм пиян, започнах с „С върбовата пръчка накъде е тръгнал той така“ — песен, която е достатъчно трудна за изговаряне и когато си трезвен като краставица.
Публиката я хареса много и показа признателността си подобаващо. И понеже тогава не пиех саунтен, голяма част от вечерта ми се губи.
* * *
Тримата вървяхме по дългия път на връщане от „Еолиан“. Въздухът беше ясен и студен по онзи начин, който напомня за наближаващата зима, но ние бяхме млади и загрети отвътре от порядъчното количество алкохол. Вятърът развя наметалото ми назад и аз си поех въздух дълбоко и щастливо.
След това ме обхвана внезапна паника.
— Къде ми е лютнята? — попитах по-високо, отколкото възнамерявах.
— Остави я при Станчион в „Еолиан“ — успокои ме Уилем. — Той се притесняваше, че ще се спънеш в нея и ще си счупиш врата.
Симон беше спрял насред пътя. Блъснах се в него, загубих равновесие и се строполих на земята. Но той сякаш почти не го забеляза.
— Да си призная — сериозно рече той, — май не се чувствам в състояние да се справя с това точно сега.
Пред нас се извисяваше Каменният мост — дълъг повече от шейсет метра, с голяма арка, която в най-високата си част се издигаше на повече от пет етажа над реката. Той беше част от правия като пирон, равен като маса и по-стар от бога „Велик каменен път“. Знаех, че мостът тежи повече от цяла планина. Знаех, че от двете си страни има парапет, висок близо метър.
Макар да бях наясно с всичко това, изпитах силно безпокойство, че се налага да мина по него. Изправих се несигурно на крака.
Докато тримата оглеждахме моста, Уилем започна да се накланя бавно на една страна. Протегнах се, за да му помогна да се изправи, и в същия момент Симон хвана ръката ми, въпреки че не бях сигурен дали иска да ми помогне, или да се подпре.
— Определено не се чувствам в състояние да се справя с това точно сега — повтори Симон.
— Ето там има място, където да поседнем — посочи Уилем. — _Кела треле турен навор ка._
Двамата със Симон сподавихме смеха си и Уилем ни поведе през дърветата към малка полянка на петнайсетина метра от началото на моста. За моя изненада в средата й имаше висок сив камък, чийто връх бе насочен към небето.
Уил излезе на поляната със спокойната походка на човек, който често е бил там. Аз вървях по-бавно и се оглеждах с любопитство. Сивите камъни имат специално значение за членовете на трупи и видът на този предизвика у мен смесени чувства.
Симон седна тежко върху гъстата трева, а Уилем облегна гръб на дънера на една наклонена бреза. Отидох до сивия камък и го докоснах с върховете на пръстите си. Усетих го топъл и познат.
— Не бутай това нещо — нервно ме предупреди Симон. — Ще го прекатуриш.
— Този камък е тук от хиляди години, Сим — засмях се аз. — Не мисля, че дъхът ми ще го събори.
— Просто се отдръпни от него. Тези неща са опасни.
— Това е сив камък — казах аз и приятелски го потупах по рамото. — С тях се отбелязват старите пътища. Те указват безопасните места. Всеки знае това.
— Това са езически реликви — упорито поклати глава Сим.
— Залагам един йот, че онова, което казвам, е истина — присмях му се аз.
— Ха! — Сим вдигна ръка, като продължаваше да лежи по гръб.
Пристъпих напред и я плеснах, с което официално потвърдих облога ни.
— Утре можем да отидем в Архива, за да уредим спора си — предложи той.
Седнах близо до сивия камък и тъкмо бях започнал да се отпускам, когато ме завладя внезапна паника.
— В името на божието тяло! — извиках аз. — Лютнята ми! — Опитах се да скоча на крака, но не успях, защото за малко щях да си разбия главата в сивия камък.
Симон се опита да седне и да ме успокои, но от рязкото движение загуби равновесие и тромаво падна настрани, като се засмя безпомощно.
— Това не е смешно! — изкрещях аз.
— Тя остана в „Еолиан“ — обясни Уилем. — За четвърти път питаш за нея, откакто си тръгнахме.
— Не, не е вярно — отсякох аз с повече убеждение, отколкото чувствах в действителност.
Разтрих главата си на мястото, където я бях ударил в сивия камък.
— Няма причина да се срамуваш — небрежно махна с ръка Уилем. — В природата на човека е да мисли непрекъснато за онова, което е близо до сърцето му.
— Чух, че преди няколко месеца Килвин подпийнал в „Канелката“ и през цялото време не спрял да говори за новата си лампа със студена сяра — разказа Симон.
— Лорен пък непрекъснато дърдори за правилното подреждане на книгите по лавиците — изсумтя Уил. — _„Хващайте ги отзад. Хващайте ги отзад.“_ — Той изръмжа и взе да прави движения с ръце, все едно хваща нещо. — Ако го чуя да го каже отново, ще хвана _него_.
Изведнъж в съзнанието ми проблесна спомен.
— Милостиви Техлу! — възкликнах аз с внезапен ужас. — Да не би да пях „Калайджията Танер“ тази вечер в „Еолиан“?
— Направи го — потвърди Симон. — Не знаех, че има толкова много куплети.
Сбърчих чело в безнадежден опит да си припомня.
— Изпях ли стиха за техлина и овцата? — Този стих не беше подходящ за изискана компания.
— Не — отвърна Уилем.
— Слава богу — въздъхнах аз.
— Ставаше дума за коза — успя да каже Уилем, преди да избухне в смях.
— … в расото на техлина! — изпя Симон и се присъедини към смеха на Уилем.
— Не, не! — отчаяно възкликнах аз и отпуснах глава в ръцете си. — Майка ми караше баща ми да спи под фургона, когато изпееше това пред други хора. Станчион ще ме набие с пръчка и ще ми вземе свирките следващия път, когато се видим.
— Много им хареса — успокои ме Симон.
— Видях Станчион да припява — добави Уилем. — По това време и неговият нос беше леко зачервен.
Настъпи продължително и спокойно мълчание.
— Квоте? — попита Симон.
— Да?
— Наистина ли си от Едема Рух?
Въпросът ме свари неподготвен. Обикновено той ме караше да застана нащрек, но в момента не знаех какво точно изпитвам.
— Има ли значение?
— Не. Просто се чудех.
— О — рекох аз, като продължих да наблюдавам звездите, — какво се чудеше?
— Нищо особено — отвърна той. — Амброуз те нарече Рух няколко пъти, но и преди те е наричал с други обидни думи.
— Това не е обида — казах аз.
— Искам да кажа, че те е наричал неща, които не са истина — побърза да се поправи Сим. — Не говориш за семейството си, но си казвал работи, които са ме карали да се чудя. — Той сви рамене, като продължаваше да лежи по гръб и да гледа звездите. — Никога не съм познавал някой от Едема. Поне не достатъчно добре.
— Онова, което си чувал, не е истина — натъртих аз. — Ние не крадем деца, не почитаме зловещи богове или нещо подобно.
— Никога не съм вярвал на нищо от това — презрително рече той и добави: — Но някои от нещата, които се говорят, трябва да са истина. Никога не съм чувал някой да свири като теб.
— Това няма нищо общо с факта, че съм от Едема Рух — възпротивих се аз, но като помислих, добавих: — Може би само малко.
— Танцуваш ли? — неочаквано попита Уилем.
Ако този въпрос бе зададен от някой друг или по друго време, вероятно щеше да предизвика сбиване.
— Така си ни представят хората — как свирим на свирки и цигулки, как танцуваме около лагерните си огньове. Когато не сме заети да крадем всичко, което може да бъде откраднато, разбира се. — Докато изричах последните думи, в гласа ми се прокрадна горчивина. — Да си Едема Рух не е това.
- Unknown - Unknown - Прочее
- Unknown - Unknown - Прочее
- Unknown - Unknown - Прочее
- Полвека без Ивлина Во - Ивлин Во - Прочее
- Unknown - Кирилл - Прочее
- i 1a4a48b280b2ead2 - Unknown - Прочее
- Unknown - ваня - Прочее
- i d22eb7fa14baa6c4 - Unknown - Прочее
- Unknown - Кэтрин Брикс - Прочее
- Unknown - Бабулин Леонидович - Прочее