Рейтинговые книги
Читем онлайн Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Шрифт:

-
+

Интервал:

-
+

Закладка:

Сделать
1 ... 70 71 72 73 74 75 76 77 78 ... 135

— А какво е? — попита Симон.

Замислих се за момент, но замаяният ми от алкохола мозък не се справи със задачата.

— Всъщност сме просто хора като всички други — отвърнах накрая аз. — Като изключим, че не се задържаме на едно място много дълго и всички ни мразят.

Тримата мълчаливо гледахме звездите.

— Наистина ли го е карала да спи под фургона? — попита Симон.

— Какво?

— Каза, че майка ти е карала баща ти да спи под фургона, когато е пеел онзи стих за овцата. Наистина ли е така?

— Малко преувеличих — отвърнах аз. — Но веднъж тя действително го направи.

Не мислех често за предишния си живот с трупата, когато родителите ми бяха още живи. Избягвах тази тема по същия начин, по който сакатият се научава да не пренася тежестта си върху куция си крак. Но въпросът на Сим върна на повърхността на съзнанието ми един спомен.

— Причината не беше, че е пял „Калайджията Танер“ — чух се да казвам аз. — Беше заради една песен, която бе написал за нея…

Настъпи продължителна тишина. След това го изрекох:

— Лориан.

За пръв път от години произнасях името на майка си. За пръв път, откакто я бяха убили. Усещането в устата ми беше странно.

След това, без наистина да го осъзнавам, запях:

P>

Тъмнокосата Лориан, жената на Арлиден,

с лице като блясък на нож посред бял ден.

Има гърлен глас, от който настръхваш,

но се пазари като някой търгаш.

Да готви не може мойта сладурана,

но пък в счетоводството е обиграна.

Въпреки всичките й грешки аз признавам,

че живота си бих дал не на шега,

само и само да е доволна моята жена.

P$

Чувствах се странно вцепенен, сякаш отделен от собственото си тяло. Необичайното бе, че макар споменът да бе ярък, той не бе болезнен.

— Ясно е защо един мъж може да спи под фургона заради такава песен — сериозно отбеляза Уилем.

— Не е затова — чух се да му отвръщам аз. — Тя беше красива и те и двамата го знаеха. Обичаха да се закачат през цялото време. Беше заради метриката. Тя мразеше метриката в тази песен.

Никога не споменавах родителите си и да говоря за тях в минало време ме караше да се чувствам неловко. Сякаш ги бях предал. Уил и Сим не се изненадаха от онова, което им разкрих. Всеки, който ме познаваше, се досещаше, че нямам семейство. Никога не им бях споменавал нищо, но те бяха добри приятели и разбираха.

— В Атур спим в кучешките колиби, когато жените ни са ядосани — рече Симон и насочи разговора към по-безопасна тема.

— _Мелоси реху еда стити_ — промърмори Уилем.

— Говори на атурански! — извика Симон с гъргорещ от смях глас. — Стига с тоя твой магарешки език!

— _Еда стити?_ — повторих аз. — Спите до огнището, така ли?

Уилем кимна.

— Официално протестирам, че толкова бързо научи сиару — рече Сим и вдигна пръст. — Учих цяла година, преди да стана горе-долу добър. Цяла година! А ти се справи само за един семестър.

— Научих доста от езика като дете — обясних аз. — През този семестър само доизгладих наученото.

— Твоят акцент е по-добър — каза Уил на Сим. — Квоте звучи като някой търговец от Юга — доста необразован. А твоят говор е по-изтънчен.

Като чу това, Сим сякаш се поуспокои.

— До огнището — повтори той. — Не е ли странно, че винаги мъжете са тези, на които им се налага да спят другаде?

— Очевидно е, че жените контролират леглото — отбелязах аз.

— Тази мисъл може и да не е неприятна — вметна Уил, — зависи от жената.

— Дистрел например е красива — отбеляза Сим.

— _Кех_ — измърмори Уил. — Твърде е бледа. Фела.

— Много над нашата класа е — печално поклати глава Симон.

— Тя е модеганка — ухили се Уилем с толкова широка усмивки, че изглеждаше почти демонична.

— Така ли? — попита Сим.

Уил кимна с най-широката усмивка, която някога бях виждал на лицето му.

— Ясно. — Сим въздъхна нещастно. — Не стига, че е най-красивото момиче във Федерацията, а сега се оказва, че на всичкото отгоре е и модеганка.

— Признавам, че е най-красивото момиче от онази страна на реката — поправих го аз, — а от тази е…

— Вече ни каза за Дена, по която си лапнал — прекъсна ме Уил, — повтори го пет пъти.

— Чуй ме — каза Симон, като внезапно стана сериозен, — просто трябва да действаш. Тази Дена очевидно се интересува от теб.

— Тя не е споменавала нищо такова.

— Жените никога не _казват_, когато се интересуват от теб — засмя се Симон. — Те играят своите малки игрички. Цялата работа наподобява някакъв танц. — Той вдигна двете си ръце и започна да се преструва, че едната говори на другата. „Радвам се, че те срещнах тук.“ „Какво щастливо съвпадение, аз също. Мога ли да ти нося книгите?“

— Става ли да минем направо към края на това куклено представление — вдигнах ръка да го прекъсна аз, — където ти ридаеш над бирата си в продължение на няколко дни?

Симон ме погледна намръщено, а Уилем се засмя.

— Около нея се умилкват достатъчно много мъже — рекох аз. — Те идват и си отиват като… — Опитах се да се сетя за подходящо сравнение и не успях. — Бих предпочел да съм неин приятел.

— Би предпочел да си близо до сърцето й — добави Уилем, без да променя интонацията си. — Би предпочел щастливо да лежиш в прегръдките й. Но се страхуваш да не те отхвърли. Страхуваш се, че тя ще ти се присмее и ще изглеждаш като глупак — спокойно сви рамене той. — Едва ли ще си първият, който се чувства по този начин. В това няма нищо срамно.

Думите му попаднаха неприятно близо до целта и дълго не можех да измисля какво да отговоря.

— Надявам се — тихо признах аз, — но не мога да разчитам на това. Виждал съм какво се случва с мъжете, които я приемат за даденост и се вкопчват в нея.

Уилем кимна сериозно.

— Тя ти купи калъфа за лютнята — услужливо ми припомни Сим. — Това трябва да означава нещо.

— Но какво точно означава? — попитах аз. — Мисля си, че тя се интересува от мен, но може би само така ми се струва, защото ми се иска това да е истина. Всички онези мъже вероятно също са смятали, че тя се интересува от тях. Но очевидно са грешали. А ако и аз греша?

— Никога няма да разбереш, освен ако не опиташ — каза Сим с горчива нотка в гласа. — Обикновено бих ти казал така. Но знаеш ли какво? Това не върши никаква работа. Непрекъснато преследвам жените и те ме гонят, сякаш съм някое куче под масата по време на вечеря. Уморих се да полагам толкова усилия. — Той уморено въздъхна, все така излегнат по гръб. — Искам само някоя, която да ме харесва.

— А аз искам само ясен знак — додадох аз.

— Аз пък искам вълшебен кон, който да се събира в джоба ми — намеси се Уил, — и пръстен от червен кехлибар, даващ ми власт над демоните, а също и торта, която никога да не свършва.

Последва ново приятно мълчание. Вятърът леко докосваше клоните на дърветата.

— Казват, че Рух знаят всички истории на света — обади се Симон след известно време.

— Вероятно е истина — признах аз.

— Разкажи ни някоя — подкани той.

Погледнах го с присвити очи.

— Не ме гледай така — възмути се той. — Просто съм в настроение да чуя някоя история, това е всичко.

— Май ни липсва забавление — съгласи се Уилем.

— Добре, добре. Нека да помисля. — Затворих очи и в съзнанието ми изплува една история за амирите. Това не беше особено изненадващо. Откакто Нина ме бе открила, мислите ми постоянно бяха заети с тях.

Седнах с изправен гръб.

— Добре. — Поех си дъх и направих пауза. — Ако някой от вас трябва да пикае, най-добре да го направи сега. Не искам да ми се налага да спирам по средата.

Те ми отвърнаха с мълчание.

— Хубаво — прочистих гърлото си аз. — Има едно място, което не са виждали много хора — странно място, наречено Фаериниел. Ако се вярва на историите, две неща го правели необикновено. Първото е, че там се срещали всички пътища на света. И второто — че никой човек не е успял да открие Фаериниел, като го търси. Това не било място, до което можеш да отидеш, а такова, през което можеш да преминеш, когато пътуваш за другаде. Казват, че всеки, пътувал достатъчно дълго, рано или късно стигал дотам. Тази история е за Фаериниел, за един старец, тръгнал на дълъг път, и за една самотна, безлунна нощ…

> 37.

> Място до огъня

C>

Фаериниел бил велик кръстопът, но там, където се срещали пътищата, нямало странноприемница. Вместо това между дърветата имало поляни, където пътниците разполагали лагерите си, за да прекарат нощта.

Веднъж, преди много години и на много километри оттук, пет групи пътници стигнали до Фаериниел. Те спрели там пътьом, избрали поляни и запалили огньове, докато слънцето започнало да залязва.

По-късно, когато слънцето вече се било скрило и нощта била завладяла небето, по пътя се задал стар просяк в дрипави дрехи. Той вървял бавно и предпазливо, опирайки се върху бастуна си.

Старецът идвал отникъде и отивал наникъде. Нямал шапка на главата си и раница на гърба си. Нямал нито едно пени, нито кесия, в която да го сложи. Макар да имал име, и то било изтъняло и овехтяло с годините.

1 ... 70 71 72 73 74 75 76 77 78 ... 135
На этой странице вы можете бесплатно читать книгу Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown бесплатно.
Похожие на Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown книги

Оставить комментарий