Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Хранехме се, без да разговаряме. Аури хапваше изтънчено, на малки хапки и стоеше с изправен гръб. Елодин ядеше предпазливо и понякога ме стрелкаше с поглед, сякаш не беше сигурен как да се държи. Поради това предположих, че никога преди не се е хранил заедно с Аури.

След като приключихме с всичко останало, Аури извади малък лъскав нож и раздели плода синас на три части. Веднага щом му обели кожицата, усетих сладкия му и остър мирис във въздуха. Устата ми се напълни със слюнка. Плодовете синас идваха от много далеч и бяха твърде скъпи за хора като мен.

Тя ми подаде парчето и аз внимателно го взех от нея.

— Благодаря ти от сърце, Аури — казах.

— За мен е удоволствие, Квоте.

Елодин гледаше ту мен, ту нея.

— Аури?

Очаквах, че ще довърши въпроса, но това се оказа всичко, което искаше да каже.

Аури го разбра преди мен.

— Това е името ми — отвърна тя и гордо се усмихна.

— Така ли? — попита Елодин с любопитство.

Аури кимна.

— Квоте ме нарече така. — Тя ми се усмихна щастливо. — Не е ли чудесно?

Елодин кимна.

— Това е очарователно име — учтиво отвърна той. — И много ти подхожда.

— Така е — съгласи се тя. — То е като цвете в сърцето ми. — Погледна сериозно Елодин. — Ако името ти натежи много, трябва Квоте да ти даде ново.

Елодин кимна отново и отхапа от своя синас. Докато дъвчеше, той се обърна и ме погледна. Видях очите му на лунната светлина. Те бяха спокойни, замислени и изглеждаха като очи на напълно и съвършено разумен човек.

* * *

След като приключихме с вечерята, аз изпях няколко песни и се сбогувахме. Двамата с Елодин си тръгнахме заедно. Знаех поне пет-шест начина да сляза от покрива на Мейнс, но го оставих да води.

Минахме покрай кръгла каменна обсерватория, която стърчеше над покрива, и поехме през дълго пространство, покрито със сравнително равни оловни листове.

— От колко време идваш да я виждаш? — попита Елодин.

Замислих се.

— Може би половин година? Зависи откога ще започнете да ги смятате. Бяха ми нужни няколко цикъла, докато успея да я зърна, и още няколко, преди тя да ми се довери достатъчно, за да започнем да си говорим.

— Имал си по-голям късмет от мен самия — призна той. — Минаха толкова години. Това е първият път, когато тя се доближава на повече от десет крачки от мен. Разменяли сме си едва десетина думи, когато съм извадел късмет.

Изкачихме се върху широк нисък комин и се спуснахме по лек наклон от дебели дървени греди, покрити със слоеве катран. Докато вървяхме, започвах да се тревожа все повече и повече. Защо той се опитваше да се сближи с нея?

Замислих се за времето, когато бях отишъл в Убежището заедно с Елодин, за да посетим неговия гилер Алдер Уин. Помислих си какво би станало, ако Аури е там. Малката Аури, вързана за леглото с дебели кожени ремъци, така че да не може да се самонарани или да не се мята, докато я хранят.

Спрях на място. Елодин направи още няколко крачки, преди да се обърне да ме погледне.

— Тя е моя приятелка — бавно казах аз.

— Това се вижда — кимна той.

— А аз нямам толкова много приятели, че да си позволя да загубя някой от тях — продължих аз. — Не и нея. Обещайте ми, че няма да кажете на никого за нея, нито ще я пратите в Убежището. Това не е подходящото място за нея. — Мъчително преглътнах сухотата в гърлото си. — Трябва да ми обещаете.

Елодин наклони главата си на една страна.

— Май ми се струва, че искаш да ми кажеш _„иначе мисли му“_ — каза той развеселено. — Макар да не го казваш на глас. Трябва да ти обещая, _иначе_… — Ъгълчето на устата му се изви нагоре в кисела усмивка.

Когато той се усмихна, усетих смесица от гняв, тревога и страх. Тя беше последвана от внезапен парещ вкус на сливи и мускатово орехче в устата ми и аз почувствах ясно допира на ножа, прикрепен към бедрото ми под панталоните. Усетих как ръката ми бавно се плъзва към джоба.

След това видях края на покрива на два метра зад гърба на Елодин и си дадох сметка, че леко прикляквам, готов да се затичам към него и, блъскайки го, да съборя и двама ни върху твърдите павета отдолу.

Внезапно си дадох сметка, че ме облива студена пот, и затворих очи. Поех си бавно и дълбоко въздух и вкусът на сливи в устата ми избледня.

Отново отворих очи.

— Трябва да ми обещаете — настоях аз. — Или най-вероятно ще сторя нещо много глупаво — преглътнах мъчително — и за двама ни нещата ще свършат зле.

Елодин ме погледна.

— Каква забележително откровена заплаха — отбеляза той. — Обикновено те са по-жилести и придружени с повече ръмжене.

— Жилести? — попитах аз, натъртвайки на думата. — Да не би да искахте да кажете „зловещи“?

— И двете — отвърна. — Обичайните изрази са „ще ти счупя колената“ или „ще ти счупя врата“ — сви рамене той. — Това ми напомня за жилите, както когато обезкостяваш пиле.

— А, разбирам.

Известно време се гледахме втренчено.

— Няма да изпращам никого да я отведе — най-сетне каза той. — Убежището е подходящо място за някои хора. То е единственото място за много от тях. Но не бих заключил там и бясно куче, ако за него има по-добра възможност.

Елодин се обърна и започна да се отдалечава. Когато не го последвах, той се извърна и ме погледна отново.

— Това не е достатъчно — настоях аз. — Трябва да ми обещаете.

— Кълна се в майчиното си мляко — отвърна Елодин. — Кълна се в името и в силата си. Кълна се във вечно движещата се луна.

Закрачихме отново.

— Тя има нужда от по-топли дрехи — отбелязах аз, — а също и от чорапи и обувки. И те трябва да са нови. Аури няма да вземе нищо, което е било носено от някой друг. Вече опитах.

— Няма да ги вземе от мен — поклати глава Елодин. — Оставях й разни неща. Дори не ги докосваше. — Той се обърна и ме погледна. — Ако ги дам на теб, ще й ги предадеш ли?

Кимнах в отговор и казах:

— В такъв случай тя има нужда и от двайсет таланта, един рубин с големината на яйце и комплект нови инструменти за гравиране.

— Да не би да има нужда и от нови струни за лютня? — Елодин се изкикоти искрено и непресторено.

— Два комплекта, ако можете да намерите — кимнах аз.

— Защо Аури? — попита Елодин.

— Защото тя си няма никого другиго — признах аз. — Както и аз. Ако не се грижим един за друг, кой ще го направи?

— Не — поклати глава той. — Защо избра това име за нея?

— А — смутено отвърнах аз, — защото тя е толкова сияйна и мила. Няма никаква причина да е такава, но въпреки това е. „Аури“ означава „слънчева“.

— На какъв език? — попита той.

Поколебах се.

— Мисля, че на сиару.

— На сиару „слънчева“ е „левириет“.

Опитах се да се сетя откъде бях научил думата. Дали не бях попаднал на нея в Архива…?

Преди да успея да си припомня, Елодин вметна небрежно:

— Готвя се да започна занятия за онези, които се интересуват от деликатното и фино изкуство на даването на имена. — Той ме погледна изкосо. — Дойде ми наум, че за теб това може и да не е пълна загуба на време.

— Може и да се заинтересувам — предпазливо отвърнах аз.

— Трябва да прочетеш „Основни принципи“ на Текам, за да се подготвиш — препоръча ми той. — Не е дълга книга, но е дебела, ако разбираш какво искам да кажа.

— Ако можете да ми я заемете, няма нищо друго, което бих искал повече от това да я прочета — отвърнах аз. — Иначе ще трябва да се справя някак без нея. — Той ме погледна неразбиращо. — Забранено ми е да ходя в Архива.

— Какво, още ли? — изненадано попита Елодин.

— Още.

— Колко мина, половин година ли? — Той изглеждаше възмутен.

— След три дена ще станат три четвърти от годината — поясних аз. — Магистър Лорен даде ясно да се разбере какво е отношението му към допускането ми вътре.

— Това — отбеляза Елодин със странно покровителство в гласа — са абсолютни конски фъшкии. Сега си мой ре'лар.

Елодин смени посоката и се насочи към покрив, който обикновено избягвах, защото бе покрит с керемиди от глина. Оттам прескочихме тясна уличка, минахме по наклонения покрив на една странноприемница и стъпихме на широк покрив от дялан камък.

Накрая стигнахме до широк прозорец, зад който блестеше топлата светлина на свещ. Елодин почука на стъклото толкова силно, сякаш беше врата. Като се огледах наоколо, осъзнах, че се намирахме върху Залата на магистрите.

Малко след това видях високата, слаба сянка на магистър Лорен да закрива светлината на свещта зад прозореца. Той свали резето и прозорецът се отвори.

— Елодин, какво мога да направя за теб? — попита Лорен.

Дори и случващото се да му се бе видяло странно, това с нищо не пролича от изражението на лицето му.

Елодин посочи през рамото си с палец към мен.

— Това момче тук казва, че още му е забранено да влиза в Архива. Вярно ли е?

Лорен премести невъзмутимия си поглед върху мен и след това го насочи отново към Елодин.

— Вярно е.

— Ами, пусни го отново вътре — подкани го Елодин. — Трябва да чете разни неща. Вече си му дал урок.