Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Дена наблюдаваше как вратата се затвори зад гърба му.

— Той е мило момче.

— Казваш го така, сякаш съжаляваш за това — отбелязах аз.

— Ако не беше толкова мил, в главата му можеха да се съберат поне две мисли едновременно. Навярно тогава щяха да се потъркат една в друга и от това да възникне искра. Дори и малко дим би свършил работа, така поне ще изглежда, че в главата му се случва нещо — въздъхна тя.

— Наистина ли е толкова глупав?

— Не — поклати глава тя. — Просто е твърде доверчив. Не притежава никаква пресметливост и откакто дойде тук преди месец, изборите, които прави, са само погрешни.

Бръкнах в плаща си и извадих две малки, обвити в плат пакетчета — едно синьо и едно бяло.

— Донесох ти подарък.

Дена протегна ръка и ги взе, леко объркана.

Онова, което ми се бе сторило добра идея преди няколко часа, сега изглеждаше по-скоро глупаво.

— Това е за белите ти дробове — обясних аз, внезапно смутен. — Знам, че понякога имаш проблеми с тях.

— И би ли ми обяснил как разбра това? — Тя наклони главата си на една страна.

— Спомена го, когато беше в Требон — отвърнах аз. — Направих някои проучвания. — Посочих едното пакетче. — Това можеш да го вариш като чай — съдържа хапниперо, мъртва коприва и лохатм… — После посочих другото. — А от това кипваш листата в малко вода и вдишваш парата, която се надига.

Дена местеше поглед от едното към другото пакетче.

— Вътре съм сложил указания, написани на листчета хартия — продължих аз. — Синьото е онова, което трябва да кипнеш и да му дишаш парата. Нали се сещаш, син цвят заради водата.

— Чаят не се ли прави също с вода? — вдигна поглед към мен тя.

Въпросът й ме накара да примигна, след което се изчервих и не успях да кажа нищо.

— Шегувам се с теб — нежно каза тя. — Благодаря ти. Това е най-милото нещо, което някой е правил за мен от много време.

Дена отиде до един скрин и напъха внимателно двете пакетчета в богато украсена дървена кутия.

— Изглежда се справяш доста добре — казах аз и посочих с жест хубаво обзаведената стая.

Дена сви рамене и огледа стаята с безразличие.

— Келин е този, който се справя добре — отвърна тя. — Аз просто светя с отразена от него светлина.

— Мислех си, че вероятно си намерила покровител — кимнах разбиращо аз.

— Не става въпрос за нещо толкова официално. Келин и аз се виждаме, както биха казали в Модег, и той ме уча да свиря на арфата. — Тя кимна към ъгъла, където се извисяваше огромният инструмент.

— Искаш ли да ми покажеш какво си научила? — попитах аз.

— Още не съм много добра — смутено поклати глава Дена и косата й се плъзна по раменете.

— Ще сдържа естественото си желание да ти се подигравам и да те освирквам — любезно я успокоих аз.

— Добре — засмя се Дена. — Ще ти покажа съвсем малко.

Тя отиде зад арфата и придърпа един висок стол, на който да се облегне. След това вдигна ръце към струните, застина за момент така и после засвири.

Мелодията беше разновидност на „Скопеният овен“. Усмихнах се.

Свиренето й беше бавно, почти тържествено. Твърде много хора смятат, че критерият за добрия музикант е бързината. Това е разбираемо. Онова, което Мари бе изсвирила в „Еолиан“, беше удивително. Но това колко бързо се движат пръстите ти е най-незначителната част от музиката. Ключовият елемент е определянето на подходящото темпо.

Прилича на разказването на анекдот. Всеки може да запомни думите. Всеки може да ги повтори. Но да накараш някой да се засмее, се изисква повече от това. Ако разказваш анекдота по-бързо, това няма да го направи по-смешен. Както и с много други неща, по-добре е да се поколебаеш, отколкото да избързаш.

Ето защо има толкова малко истински музиканти. Много хора могат да пеят или да изсвирят някоя мелодия на цигулка. И музикалната кутия може да изсвири безгрешно една песен отново и отново. Но да знаеш нотите не е достатъчно. Трябва да знаеш _как_ да ги изсвириш. Бързината идва с времето и с практиката, но с усета за темпо човек се ражда. Или го имаш, или не.

Дена го притежаваше. Свиреше песента бавно, но не я правеше скучна. Превръщаше я в нещо като продължителна и страстна целувка. Не че в този момент от живота си разбирах нещо от целувки. Но като я гледах така, застанала с ръце около арфата, с полупритворени очи, за да се съсредоточи, и с леко стиснати устни, си казах, че много ми се иска някой ден да бъда целунат така внимателно, бавно и страстно.

Освен това тя беше красива. Навярно фактът, че особено ме привличат жените, в които музиката оживява, не е изненадващ. Но този ден, докато свиреше, сякаш я видях за първи път. Преди се разсейвах от различната й прическа или от роклята, в която е облечена. Сега обаче, когато свиреше, всичко това избледня.

Говоря несвързано. Достатъчно е да кажа, че тя беше впечатляваща, макар очевидно все още да се учеше. Изсвири няколко фалшиви ноти, но това не я накара да трепне или да се притесни. Както казват, бижутерът веднага разпознава необработения скъпоценен камък. Аз направих същото. Тя беше този скъпоценен камък. И така…

— Доста си напреднала от „Катеричка върху сламен покрив“ — тихо отбелязах аз, след като изсвири последните тонове.

Тя отвърна на комплимента ми със свиване на рамене.

— Нямам кой знае какво да правя, освен да се упражнявам — отвърна. — И Келин казва, че свиренето на арфа ми се удава.

— От колко време се занимаваш с това? — попитах аз.

— Три цикъла? — Тя се замисли и след това кимна. — Малко по-малко от три цикъла.

— В името на божията майка! — възкликнах аз и поклатих глава. — Недей да казваш на никого колко бързо си се научила. Другите музиканти ще те намразят за това.

— Пръстите ми още не са свикнали — призна тя и сведе поглед към ръцете си. — Не мога да се упражнявам толкова дълго, колкото ми се иска.

Протегнах се, хванах едната й ръка и я обърнах с дланта нагоре, за да видя върховете на пръстите й. По тях имаше заздравяващи мехури.

— Ти си… — Вдигнах поглед и видях колко близо стоеше тя до мен.

Усещах ръката й хладна в моята. Тя ме гледаше с огромните си тъмни очи. Едната й вежда беше леко повдигната нагоре. Не извита, нито дори закачлива, а просто в израз на леко любопитство. Внезапно усетих странна слабост в стомаха си.

— Аз съм какво? — попита тя.

Осъзнах, че нямам представа какво се канех да кажа. Мислех да си го призная, но си дадох сметка, че ще е глупаво. Затова не казах нищо.

Дена сведе поглед, хвана ръката ми и я обърна.

— Ръцете ти са меки — отбеляза тя и леко докосна върховете на пръстите ми. — Мислех, че мазолите ти ще са твърди, а те не са. Гладки са.

Когато премести погледа си и вече не ме гледаше в очите, успях да възвърна донякъде способността си да разсъждавам.

— Просто е нужно време — казах аз.

Дена вдигна поглед и ми се усмихна. Съзнанието ми се изпразни като бял лист хартия.

Малко след това тя пусна ръката ми, мина покрай мен и отиде в средата на стаята.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита тя и грациозно се отпусна върху един стол.

— Би било много любезно от твоя страна — отвърнах аз по-скоро по инерция.

Осъзнах, че ръката ми още виси глупаво във въздуха, и я спуснах настрани.

Тя махна към близкия стол и аз седнах на него.

— Гледай сега. — Дена взе едно малко сребърно звънче от близката маса и го разклати леко.

Сетне вдигна ръка и започна да отброява на пръсти. Сгъна палеца, после показалеца.

Преди да стигне до малкия пръст, на вратата се почука.

— Влез — обади се Дена и добре облеченият портиер отвори вратата.

— Мисля, че бих пийнала малко топъл шоколад, а Квоте… — Тя ме погледна въпросително.

— Топъл шоколад звучи чудесно — отвърнах аз.

Портиерът кимна и изчезна, затваряйки вратата след себе си.

— Понякога го правя само за да го накарам да дотича — смутено призна Дена и погледна надолу към звънчето. — Чудя се как успява да го чуе. Известно време бях убедена, че стои в коридора с ухо, долепено до вратата ми.

— Мога ли да видя звънчето? — попитах аз.

Тя ми го подаде. На пръв поглед изглеждаше обикновено, но когато го обърнах наопаки, видях малка, ситно изписана сигалдрия върху вътрешната му страна.

— Не подслушва — рекох аз и й подадох обратно звънчето. — Долу има още едно звънче, което звъни едновременно с това.

— Как? — попита тя и след това сама отговори на въпроса си. — С магия ли?

— И така можеш да го наречеш.

— С това ли се занимаваш там? — Тя кимна с глава по посока на реката и Университета зад нея. — Изглежда малко… безвкусно.

— Това е най-лекомислено използваната сигалдрия, която някога съм виждал — съгласих се аз.

Дена избухна в смях.

— Звучиш толкова обидено — отбеляза тя и добави: — Сигалдрия ли се нарича?

— Изработката на нещо такова се нарича „изобретяване“ — обясних аз. — Сигалдрията е писането или гравирането на руните, благодарение на които то проработва.