Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Очите на Дена светнаха при тези мои думи.

— Значи е магия, когато пишете неща? — попита тя и се приведе напред на стола си. — Как действа?

Поколебах се. Не само защото отговорът не беше прост, а и защото в Университета имаше много недвусмислени правила за споделянето на тайни, свързани с Арканум.

— Доста е сложно — отвърнах аз.

За щастие в този момент на вратата отново се почука и нашият шоколад пристигна в чаши, от които се надигаше пара. При миризмата му устата ми се напълни със слюнка. Мъжът остави подноса на близката маса и си тръгна, без да каже нито дума.

Отпих и се усмихнах при усещането за лепкава сладост.

— От години не съм пил топъл шоколад — признах.

Дена взе своята чаша и огледа стаята.

— Странно е, като си помислиш, че някои хора цял живот живеят по този начин — замислено отбеляза тя.

— Не ти ли харесва? — попитах изненадано аз.

— Харесвам и шоколада, и арфата — отвърна тя, — но мога да мина без звънчето и цяла стая, в която просто да седя. — Тя се намръщи и устните й леко се свиха. — А и мразя да ме пазят, като че ли съм някакво съкровище, което някой може да се опита да открадне.

— Не искаш да те ценят, така ли?

Тя присви очи над ръба на чашата си, сякаш не беше съвсем сигурна доколко сериозно е зададен въпросът ми.

— Не ми харесва да ме държат под ключ — поясни тя с мрачна нотка в гласа. — Нямам против да получавам стаи, но те всъщност не са мои, ако не съм свободна да идвам и да си отивам когато пожелая.

Повдигнах вежди при тези й думи, но преди да успея да кажа каквото и да е, Дена махна небрежно с ръка.

— Всъщност не е точно така — въздъхна тя, — но нямам никакво съмнение, че Келин е в течение какво правя. Знам, че портиерът му казва кой идва да ме търси. Това малко ме гложди. — Тя се усмихна криво. — Предполагам, че звучи ужасно неблагодарно, нали?

— Съвсем не — отвърнах аз. — Когато бях по-млад, трупата ми пътуваше навсякъде. Но всяка година прекарвахме няколко цикъла в имението на нашия покровител, като изнасяхме представления за неговото семейство и гостите му. — При спомена за това поклатих глава. — Барон Грейфелоу беше любезен домакин. Седяхме на собствена маса. Той ни даваше подаръци… — Не довърших, припомняйки си полка от мънички оловни войници, които ми беше подарил, и разтърсих глава, за да се отърся от тази мисъл. — Но баща ми ненавиждаше това. То го изнервяше. Не можеше да понася мисълта, че трябва да задоволява нечии прищевки.

— Да! — възкликна Дена. — Точно това е! Ако Келин ми каже, че може да ме посети в определена вечер, внезапно изпитвам усещането, че някой е заковал единия ми крак за пода. Ако си тръгна, това би било твърдоглаво и невъзпитано, но ако остана, се чувствам като куче, което чака край вратата.

За момент седяхме мълчаливо. Дена разсеяно въртеше пръстена на ръката си и светлосиният камък проблясваше от слънчевата светлина.

— И все пак — отбелязах аз, като се огледах наоколо — стаите са хубави.

— Хубави са, когато ти си тук — отвърна тя.

* * *

Няколко часа по-късно се изкачвах по тесните стълби зад един месарски магазин. Във въздуха се носеше всепроникващата миризма на гранясала мас от уличката долу, но въпреки това аз се усмихвах. Един следобед, прекаран насаме с Дена, беше рядко удоволствие и походката ми бе изненадващо лека за някой, който се готви да сключи сделка с демон.

Почуках на масивната дървена врата в края на стълбището и зачаках. Никой от лихварите на сдружението не би ми отпуснал и пукнато пени, но винаги имаше други хора, готови да заемат нари. Поетите и други романтици ги наричат „медните ястреби“ или „мошениците“, но по-подходящото название е „гаелети“. Те са опасни хора и умните люде стоят далеч от тях.

Вратата се открехна едва-едва, а след това се отвори широко и разкри млада жена с лице на фея и жълтеникавочервена коса.

— Квоте! — възкликна Деви. — Безпокоях се, че може и да не те видя този семестър.

Влязох вътре, а домакинята залости вратата зад мен. Широката стая без прозорци ухаеше на плодове синас и мед, което беше освежаващо след вонята на уличката.

Едната страна на стаята бе заета почти изцяло от огромно легло с балдахин и тъмните му завеси бяха дръпнати. В другата половина имаше камина, голямо дървено бюро и лавица, почти запълнена с книги. Хвърлих око на заглавията, докато Деви заключваше вратата.

— Този екземпляр на Малкаф нов ли е? — попитах аз.

— Нов е — потвърди тя и се приближи, за да застане до мен. — Един млад алхимик, който не можа да уреди дълга си, ми предложи да си избера нещо от библиотеката му, за да си уредим сметките.

Деви внимателно издърпа книгата от рафта и ми показа „Далновидност и проверка“ със златен лист на корицата. Тя вдигна поглед към мен и ми се ухили дяволито.

— Чел ли си я?

— Не съм — отвърнах аз, тъй като исках да уча от нея за приемните изпити, но не успях да намеря екземпляр в Книгохранилището. — Само съм чувал за нея.

Деви сякаш се замисли за момент и след това ми я подаде.

— Когато я прочетеш, ела пак и ще я обсъдим. Напоследък съм печално лишена от интересни разговори. Ако разговорът ни е интересен, може да ти заема и друга книга.

Щом като книгата се озова в ръцете ми, тя леко почука с пръст по корицата й.

— Тази книга струва повече от теб самия — предупреди ме тя и в гласа й не бе останал и помен от закачливия й тон. — Ако ми я върнеш повредена, ще ти потърся сметка.

— Ще бъда много внимателен — уверих я аз.

Деви кимна, сетне мина покрай мен и се отправи към бюрото.

— Добре тогава, да минем към работата. — Тя седна. — Май идваш в последния момент? — попита ме. — Таксата за обучение трябва да бъде платена до утре преди обяд.

— Живея опасно и вълнуващо — отвърнах аз, като прекосих стаята и седнах срещу нея. — И колкото и възхитителна да намирам компанията ти, надявах се да не се възползвам от услугите ти този семестър.

— Как е таксата ти за обучение като ре'лар? — попита тя многозначително. — Тежък ли беше ударът?

— Това е доста личен въпрос — отбелязах аз.

Деви ми хвърли прям поглед.

— Готвим се да влезем в доста лични взаимоотношения — изтъкна тя. — Не мисля, че с въпроса си прекрачвам допустимата граница.

— Девет и половина — казах аз.

— Мислех, че си по-умен — изсумтя подигравателно тя. — Никога не съм плащала повече от седем, когато бях ре'лар.

— Имала си достъп до Архива — подчертах аз.

— Имах достъп до изобилие от интелект — сухо заяви тя. — Освен това съм сладурана. — Тя се ухили и на бузите й се появиха трапчинки.

— Лъскава си като ново пени — признах аз. — Никой мъж не може да ти устои.

— На някои жени също им се подкосяват краката — похвали се тя и усмивката й се промени от очарователна на палава и даже почти порочна.

Тъй като нямах ни най-малка представа как да отговоря на това, реших да премина към по-безопасна тема.

— Опасявам се, че трябва да заема от теб четири таланта — рекох аз.

— А — отвърна Деви, внезапно станала делова, и подпря ръце върху бюрото. — Опасявам се, че напоследък направих някои промени в начина си на работа. Сега вече давам само заеми от шест таланта нагоре.

— Шест таланта! — Дори не се опитах да скрия смущението си. — Деви, този допълнителен дълг ще тежи на врата ми като воденичен камък.

Тя въздъхна и въздишката й прозвуча поне донякъде извинително.

— Ето какъв е проблемът. Когато давам заем, аз поемам известни рискове. Рискувам да загубя капиталовложението си, ако моят длъжник умре или се опита да избяга. Рискувам той да се опита да се оплаче от мен. Рискувам да ме съдят по закона за желязото или още по-лошо — по този на сдружението на лихварите.

— Знаеш, че аз никога няма да направя нищо такова, Деви.

— И все пак такива са фактите — продължи тя. — Моят риск е еднакъв, независимо дали заемът е малък или голям. Защо да го поемам за малки заеми?

— Малки? — попитах аз. — Мога да живея цяла година с четири таланта!

Тя почука по бюрото с пръст и сви уста.

— Гаранция?

— Обичайната — отвърнах аз и й се усмихнах с най-пленителната си усмивка, — безграничният ми чар.

— За безграничен чар и три капки кръв мога да ти заема шест таланта при стандартните ми условия — изсумтя нетактично Деви. — Петдесет процента лихва за срок от два месеца.

— Деви — опитах се да й се подмажа аз, — какво ще правя с допълнителните пари?

— Вдигни празненство — предложи тя. — Прекарай един ден в „Токата“. Участвай в някоя игра на фаро с високи залози.

— Фарото — отбелязах аз — е данък за хората, които не могат да изчисляват вероятностите.

— Тогава направи банка и събирай данъци — сви рамене тя. — Или си купи нещо хубаво и го облечи следващия път, когато дойдеш да ме видиш. — Тя ме огледа от горе до долу с опасен поглед. — Може би тогава ще съм по-склонна да се споразумеем.