Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Огледах лицата на множеството около мен и лесно я намерих. Дена стоеше до вратата на едно малко кафене, облечена в дълга рокля от тъмносиньо кадифе.

Пристъпих към нея, после спрях. Наблюдавах я как разговаряше с някой, който стои зад отворената врата на карета. Единственото, което виждах от нейния събеседник, бе темето му. Той носеше шапка с високо бяло перо.

Миг по-късно Амброуз затвори вратата на каретата. Усмихна се на Дена с широка очарователна усмивка и каза нещо, което я накара да се засмее. Златният брокат на жакета му отразяваше светлината на лампите, а ръкавиците му бяха в същия кралски тъмнопурпурен цвят, както и ботушите му. Този цвят би трябвало да изглежда твърде крещящ, но вместо това му стоеше добре.

Докато стоях и зяпах, една каруца с два коня за малко не ме събори и прегази, което щеше да е справедливо, защото бях застанал насред пътя. Коларят изпсува и замахна с камшика си, докато минаваше покрай мен. Ударът ме уцели по врата, но аз дори не го усетих.

Възвърнах равновесието си и вдигнах поглед точно навреме, за да видя как Амброуз целува ръката на Дена. След това с елегантно движение той й предложи ръката си и двамата влязоха заедно в кафенето.

> 16.

> Неизреченият страх

След като видях Амброуз и Дена в Имре, изпаднах в мрачно настроение. По пътя обратно към Университета в главата ми се въртяха мисли за тях двамата. Дали Амброуз правеше това само от злоба? Как се беше случило? Къде й е бил умът на Дена?

Прекарах една почти безсънна нощ, след която се опитах да не мисля повече за тях. Вместо това се зарових дълбоко в Архива. Книгите са лош заместник на женската компания, но са по-лесни за откриване. Намирах утеха, като търсех информация за чандрианите в тъмните ъгълчета на Архива. Четях, докато очите ми се замъгляха, главата ми натежеше, а вратът ми се схванеше.

Мина близо цял цикъл, а аз не правех почти нищо друго, освен да посещавам занятията и да се ровя в Архива. Спечелих само дробове, пълни с прах, постоянно главоболие от часовете четене на симпатична светлина и схващане между плешките от изгърбването над ниската маса, докато прелиствах избледнелите останки от регистрите на Гилеан.

Все пак на едно място намерих споменаване на чандрианите. Беше написана на ръка осмина, озаглавена „Необикновено изложение на народните вярвания“. По мое мнение книгата беше на двеста години.

Беше сборник от истории и суеверия, събрани от историк аматьор от Винтас. За разлика от „Размножителните навици на обикновените дракуси“ тя не правеше опит да докаже или да опровергае тези вярвания. Авторът просто беше събрал и систематизирал различните истории и някои от тях бяха придружени с кратки коментари относно промените във вярванията в различните региони.

Томът беше впечатляващ и очевидно беше плод на дългогодишни проучвания. Имаше четири глави, посветени на демоните. Три глави бяха заделени за приказния свят — една от тях съдържаше само разкази за Фелуриан. Имаше страници за шамбълите, рендлингите и тролите. Авторът беше записал песни за сивите жени и белите ездачи. Имаше дълъг раздел за гробните могили на драугите. Имаше шест глави за народната магия, осем начина за лекуване на брадавици, дванайсет начина за разговаряне с мъртвите и двайсет и две любовни магии…

Текстът, посветен на чандрианите, беше по-малко от половин страница:

C>

За чандрианите няма много за разказване. Всеки е чувал за тях. Всяко дете пее тяхната песен. И въпреки това людете не споделят истории за тях.

За една малка бира някой фермер ще ви разказва два часа за данерлингите. Но щом споменете чандрианите, той ще стисне уста като кокоше дупе, ще се хване за желязо и ще стане от стола си.

Мнозина смятат, че разговорите за фае носят лош късмет, но все пак хората говорят за тях. Що е онова, което прави чандрианите различни, аз никак не зная. Един доста пиян щавач в града Хилесбороу веднъж ми рече с тих глас: „Ако говориш за тях, те ще дойдат за теб.“ Изглежда, че такъв е неизреченият страх на обикновените люде.

Ето защо пиша за онова, което съм научил оттук-оттам — все общи и неясни приказки. Чандрианите са група с различен брой. (Обикновено са седем, както подсказва и името им.) Те се появяват и извършват различно насилие без определена причина.

Има знаци, които известяват за тяхната поява, но няма съгласие кои точно са те. Най-честият е синият пламък, но съм чувал и за вино, което се вкисва, за внезапна слепота, попарена реколта, неподходящи за сезона бури, помятане и притъмняване на слънцето.

Като цяло намирам проучването им за обезсърчаващо и безполезно.

C$

Затворих книгата. „Обезсърчаващо“ и „безполезно“ ми прозвуча доста познато.

Най-лошото бе, че всичко, написано в нея, вече ми бе известно.

На всичкото отгоре това беше най-подробната информация, която бях успял да открия след стотици дълги часове на търсене.

> 17.

> Антракт — части

Квоте вдигна ръка и Летописеца спря да пише върху листа.

— Нека прекъснем за момент — предложи Квоте и кимна към прозореца. — Виждам, че Коб се задава по пътя.

Съдържателят се изправи и изтупа престилката си.

— Мога ли да предложа на двама ви да се поуспокоите? — Той кимна към писаря. — Изглеждаш като човек, който прави нещо нередно. — Квоте спокойно зае мястото си зад бара. — Разбира се, нищо не би могло да е по-далеч от истината. Летописецо, ти си отегчен и чакаш да се появи някаква работа за вършене. Затова си извадил писарските си принадлежности. Иска ти се да не беше закъсал без кон в този затънтен град. Но така или иначе това се е случило и гледаш да се възползваш от ситуацията, доколкото е възможно.

— Ох! Дай и за мен нещо! — ухили се Баст.

— Покажи силните си страни, Баст — рече Квоте. — Пиеш с единствения ни клиент, защото си некадърен лентяй, от когото на никой и през ум няма да му мине да поиска помощ за работа на полето.

— Аз също ли трябва да съм отегчен? — нетърпеливо се засмя Баст.

— Разбира се, че си, Баст. Какъв друг би могъл да бъдеш? — Той сгъна ленения парцал и го сложи върху плота. — Аз на свой ред съм твърде зает, за да бъда отегчен. Суетя се наоколо, зает със стотиците малки неща, от които зависи гладката работа на тази странноприемница.

Квоте ги изгледа.

— Летописецо, облегни се на стола си. Баст, ако не можеш да спреш да се хилиш, то поне започни да разказваш на приятеля си историята за тримата свещеници и дъщерята на мелничаря.

— Тази история си я бива. — Усмивката на Баст стана още по-широка.

— Двамата разбрахте ли какви са ви ролите? — Квоте взе парцала от плота и се отправи към кухнята, като по пътя извика: — Стария Коб влиза от лявата страна на сцената.

Върху дървената площадка отпред се чу тропане на крака и след това Стария Коб влезе гневно с тежки стъпки в „Пътният камък“. Той хвърли поглед към масата, където Баст се хилеше и жестикулираше, докато разказваше някаква история, и след това отиде до бара.

— Има ли някой тук? Вътре ли си, Коте? — провикна се старецът.

Миг по-късно съдържателят побърза да се появи от кухнята, бършейки мокрите си ръце в престилката.

— Здравей, Коб. Какво мога да сторя за теб? — попита той.

— Греъм изпрати малкото момче на Оуенс да ме извика — раздразнено отвърна Коб. — Имаш ли някаква представа защо съм тук, вместо да прибирам овеса?

— Мислех, че днес той събира житото на семейство Мърионс — поклати глава Коте.

— Глупости! — промърмори Коб. — Довечера сигурно ще вали, а аз вися тук, докато сухият ми овес ме чака на полето.

— След като така и така си тук, мога ли да събудя интереса ти с малко сайдер? — попита с надежда съдържателят. — Съвсем прясно изцеден е, от тази сутрин.

Раздразнението на стареца, изписано върху обруленото му лице, се стопи донякъде.

— Щом като и бездруго ще трябва да чакам — отвърна той, — една халба сайдер ще ми дойде добре.

Коте отиде в задната стая и се върна с глинена кана. На площадката отвън се чу тропотът на още крака и през вратата влезе Греъм, последван от Джейк, Картър и ковашкия чирак.

Коб се обърна и ги изгледа ядосано.

— Какво, по дяволите, е толкова важно, че ме викаш в града по това време сутринта? — попита той. — Денят си върви и…

Откъм масата, където седяха Летописеца и Баст, се чу бурен кикот. Всички се обърнаха и видяха Летописеца, който се беше зачервил от смях и беше покрил с ръка устата си. Баст също се смееше и удряше по масата.

Греъм поведе останалите към бара.

— Разбрах, че Картър и момчето помагат на семейство Орисон да закарат овцете си на пазара — каза той. — В Баедн, нали?

Картър и ковашкият чирак кимнаха.

— Разбирам. — Стария Коб сведе поглед към ръцете си. — Тогава, значи, ще пропуснеш погребението му.

Картър кимна сериозно, а изражението на Аарон стана тъжно. Той огледа лицата на останалите, но всички те стояха неподвижно и гледаха стария фермер край бара.