Шрифт:
Интервал:
Закладка:
— Но се държиш като такава! — изкрещях толкова силно, че чак гърлото ме заболя. — Не можеш да си държиш устата затворена достатъчно дълго, че да ме изслушаш! Опитвам се да ти помогна!
Дена седна сред настъпилото ледено мълчание. Очите й бяха присвити и сурови.
— За това е всичко, нали? — студено каза тя.
Пръстите й си играеха с косата. Движенията й бяха сковани и раздразнени. Тя разплиташе плитките си, изправяше косата си и после разсеяно отново я сплиташе по различен начин.
— Дразни те това, че не приемам помощта ти. Не можеш да понесеш, че не ти позволявам да поправиш всяка дреболия в живота ми, не е ли така?
— Е, може би някой наистина трябва да поправи живота ти — сопнах се аз. — Вече доста си го объркала, нали?
Дена продължаваше да стои съвсем неподвижно, а в очите й проблясваше ярост.
— Какво те кара да мислиш, че знаеш _каквото и да било_ за моя живот?
— Знам, че толкова се страхуваш да допуснеш някого до себе си, че не можеш да останеш да спиш четири нощи подред в едно и също легло — отвърнах аз, без да осъзнавам какво говоря, гневните думи бликаха от мен като кръв от рана. — Знам, че през целия си живот гориш мостовете зад себе си. Знам, че решаваш проблемите си, като бягаш…
— Какво изобщо те кара да мислиш, че съветите ти струват пукната пара? — избухна тя. — Преди половин година беше изпаднал в мизерия. Косата ти беше несресана и имаше само три дрипави ризи. На двеста километра около Имре нямаше и един благородник, който да се изпикае върху теб дори и да гориш. Трябваше да избягаш на две хиляди километра, за да имаш шанс да си намериш покровител.
Когато тя спомена за трите ризи, лицето ми пламна от срам и аз почувствах как гневът ми се готви да избухне отново.
— Права си, разбира се — язвително отвърнах аз. — Много по-добре си без моята помощ. Сигурен съм, че твоят покровител с най-голямо удоволствие ще се изпикае върху теб…
— Ето че стигнахме до същината на проблема — каза Дена и вдигна ръце нагоре. — Моят покровител не ти харесва, защото ти можеш да ми намериш по-добър. Моята песен не ти харесва, защото е различна от онази, която ти знаеш. — Тя се протегна сковано и гневно да вземе калъфа на арфата си. — И ти си като всички останали.
— Опитвам се да ти помогна!
— Опитваш се да ме промениш — отсече тя, докато прибираше арфата. — Опитваш се да ме купиш. Да уредиш живота ми. Искаш да съм ти нещо като домашен любимец. Искаш да съм твое вярно куче.
— Никога не съм мислел за теб като за куче — казах аз и й се усмихнах весело. — Кучето знае как да слуша. Кучето има достатъчно здрав разум, за да не се опитва да ухапе ръката, която иска да му помогне.
Оттам нататък разговорът ни тръгна още по-зле.
* * *
В тази част от историята се изкушавам да излъжа. Да кажа, че съм наговорил всички тези неща в пристъп на неконтролируема ярост. Че съм бил съкрушен от мъка при спомена за избитото ми семейство. Изкушавам се да кажа, че съм усетил в устата си вкуса на сливи и мускатово орехче. Тогава щях да имам някакво извинение…
Но това бяха мои думи. В крайна сметка аз бях този, който ги изрече. Аз и никой друг.
Дена реагира подобаващо — беше наранена, вбесена и язвителна като мен самия. И двамата бяхме горди, гневни и изпълнени с непоклатимата убеденост в собствената ни правота, така присъща на младостта. Казахме неща, които иначе никога не бихме казали, и когато си тръгнахме, не бяхме заедно.
Гневът ми беше горчив и горещ като кюлче разтопено желязо. Той бушуваше в мен по целия път обратно до Северин. Изгаряше ме, докато вървях през града и докато чаках товарната платформа. И продължаваше да тлее, докато пресичах имота на маера.
Трябваше да минат часове, за да се успокоя дотолкова, че да започна да съжалявам за думите си. Помислих си за онова, което можех да призная на Дена. Помислих си, че трябваше да й кажа за чандрианите и как беше избита трупата ми.
Реших да й напиша писмо. В него щях да й обясня всичко, колкото и глупаво и невероятно да изглеждаше то. Извадих перо и мастилница и поставих върху бюрото лист хубава, бяла хартия.
Топнах перото и се опитах да реша откъде да започна.
Родителите ми бяха убити, когато бях на единайсет. Това събитие беше толкова огромно и ужасяващо за мен, че почти бях полудял. През изминалите години не бях разказвал за тези случки на абсолютно никого. Дори не бях прошепвал истината за тях, когато бях сам, в празна стая. Тази тайна ме беше сграбчила в ноктите си толкова здраво, че когато се осмелях да помисля за нея, тя притискаше гърдите ми с такава тежест, че едва успявах да си поема дъх.
Топнах перото отново, но думите не идваха. Отворих бутилка вино, като се надявах, че тя може да разхлаби хватката на тайната в мен, че ще ми помогне да я изкарам навън. Пих, докато стаята не започна да се върти около мен и мастилото на върха на перото не изсъхна съвсем.
Часове по-късно празният лист продължаваше да се взира в мен. Обезсърчен и изпълнен с ярост, аз ударих с юмрук по бюрото толкова силно, че ръката ми се разкървави. Тъй тежка беше станала тайната ми. Тя можеше да накара кръвта да тече по-лесно, отколкото мастилото.
> 74.
> Слухове
В деня, след като се скарахме с Дена, се събудих късно следобед и по очевидни причини се чувствах отчаян. Нахраних се и се изкъпах, но гордостта ми попречи да сляза в Долен Северин, за да търся Дена. Изпратих пръстен на Бредон, но куриерът се върна с новината, че той все още не се е прибрал в имението.
И така, отворих си бутилка с вино и започнах да прелиствам купчината с истории, която постепенно се бе натрупала в стаята ми. Повечето от тях бяха скандални и злобни, но дребнавата им низост подхождаше на настроението, в което бях, и ми помагаше да не мисля за собственото си нещастие.
Така научих, че предишният граф Бенбрайд не е умрял от охтика, а от сифилис, който е прихванал от страстен коняр. Лорд Вестон бил пристрастен към смолата денер и плащал за този си порок с парите, предназначени за поддръжката на кралския път.
Барон Джакис пък беше платил на няколко държавни служители, за да избегне скандала, когато дъщеря му била открита в публичен дом. Имаше две версии на тази история — според едната тя е била там, за да се продава, а според другата — за да купува нечии услуги. Запомних тази информация за в бъдеще, когато можеше да ми потрябва.
Когато започнах да чета как младата Наталия Лаклес избягала с трупа пътуващи артисти, вече бях наченал втора бутилка. Разбира се, родителите й се бяха отказали от нея и бяха направили Мелуан единствена наследница на земите на рода Лаклес. Това обясняваше омразата на Мелуан към Рух и ме направи двойно по-щастлив, че не бях оповестил публично тук, в Северин, че в жилите ми тече кръвта на Едема.
Имаше три отделни истории за това как дукът на Кормисант побеснял, когато се напил и пребил всички, които се оказали наблизо, включително съпругата си, сина си и няколкото гости, дошли на вечеря. Имаше кратка история, основана на слухове, за това, че кралят и кралицата се отдавали на извратени оргии в градините си, скрити от очите на царския двор.
Дори и Бредон го имаше. За него казваха, че провеждал езически ритуали в усамотената гора по границите на имението му на север. Ритуалите бяха описани с такива разточителни подробности, че се зачудих дали не са копирани направо от страниците на някой стар атурански рицарски роман.
Четох до късно през нощта и бях стигнал едва до половината на купчината с истории, когато довърших бутилката с вино. Тъкмо се готвех да изпратя момчето за поръчки за нова бутилка, когато усетих лекото въздушно течение, което обявяваше пристигането на Алверон в стаите ми през тайния тунел.
Престорих се на изненадан, когато той влезе в стаята.
— Добър ден, ваша милост — казах аз и се изправих.
— Седни, ако желаеш — кратко отвърна той.
От уважение към него останах прав, тъй като бях научил, че с маера е по-добре да спазвам формалностите.
— Как напредват нещата с вашата дама? — попитах аз.
От развълнуваните клюки на Стейпс знаех, че всичко върви към бърз и успешен завършек.
— Днес официално се врекохме във вярност един на друг — разсеяно отвърна той. — Подписахме документите и всичко останало. Въпросът е приключен.
— Простете ми, че го казвам, но не изглеждате много доволен.
— Предполагам, че си чул за неприятностите по пътищата напоследък — кисело ми се усмихна Алверон.
— Само слухове, ваша милост.
— Слухове, чието разпространение се опитвам да спра — изсумтя той. — Някой устройва засади на бирниците ми по северния път.
Това беше сериозно.
— На бирниците ли, ваша милост? — попитах аз, като подчертах множественото число. — Колко са успели да отвлекат?
Маерът ме погледна строго, давайки ми да разбера, че въпросът ми е бил неуместен.
— Достатъчно. Повече от достатъчно. Това е четвъртият бирник, който изчезва. Повече от половината от северните ми данъци са откраднати от разбойниците. — Той ме погледна сериозно. — Нали знаеш, че земите на Лаклес са на север?
- Unknown - Unknown - Прочее
- Unknown - Unknown - Прочее
- Unknown - Unknown - Прочее
- Лесная школа - Игорь Дмитриев - Детская проза / Прочее / Русская классическая проза
- Unknown - Кирилл - Прочее
- i 1a4a48b280b2ead2 - Unknown - Прочее
- Unknown - ваня - Прочее
- i d22eb7fa14baa6c4 - Unknown - Прочее
- Unknown - Кэтрин Брикс - Прочее
- Unknown - Бабулин Леонидович - Прочее