Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

— Един покровител може да предложи повече от парите и името си — остро възрази Дена. — Чувствам се добре без закрилата на нечия титла и, честно казано, бих се раздразнила, ако някой мъж иска да ме облече в неговите цветове. Моят покровител ми дава други неща. Той знае какво трябва да науча. — Тя ме погледна раздразнено и отметна кичур коса към рамото си. — Вече съм ти казвала всичко това. Засега съм доволна от него.

— Защо да нямаш и двамата? — предложих аз. — Маерът ще е за пред хората, а тайно ще си имаш твоя господар Ясен. Със сигурност той няма да се възпротиви на това. Алверон дори би могъл да провери другия ти покровител и да се убеди, че не се опитва да те спечели с фалшиви…

Дена ме погледна ужасено.

— Не. За бога! Не! — тя се обърна към мен с умоляващо изражение. — Обещай ми, че няма да се опитваш да разбереш нещо повече за него. Това може да съсипе всичко. Ти си единственият човек на света, на когото съм казала, но той ще се вбеси, ако разбере, че съм споделила с когото и да било.

Думите й ме накараха да усетя странен прилив на гордост.

— Ако наистина би предпочела да не…

Дена спря и остави на паветата калъфа с арфата си, който глухо изтропа.

— Обещай ми! — Изражението й беше много сериозно.

Вероятно нямаше да се съглася, ако през половината от предишната нощ не я бях следил през целия град, за да разбера точно това. Но го бях направил. Освен това после я бях подслушвал. Затова днес направо се обливах в пот от чувство за вина.

— Обещавам — отвърнах аз и когато тревожното изражение на лицето й не изчезна, добавих: — Не ми ли вярваш? Кълна се, ако това ще те успокои.

— В какво ще се закълнеш? — попита тя и на устните й отново се мярна усмивка. — Кое е толкова важно за теб, че да те накара да удържиш на думата си?

— Името и силата ми? — предложих аз.

— Ти си много неща — сухо отбеляза тя, — но не си Таборлин Великия.

— В дясната си ръка? — предложих отново аз.

— Само в едната ръка? — попита тя и в тона й отново се появи игрива нотка.

Пресегна се и взе ръцете ми в своите, обърна ги и демонстративно започна да ги оглежда внимателно.

— Лявата ми харесва повече — реши Дена. — Закълни се в нея.

— В _лявата_ си ръка? — несигурно я попитах аз.

— Добре де — съгласи се тя. — Нека да е дясната. Такъв си традиционалист.

— Кълна се, че няма да се опитам да разкрия твоя покровител — кисело казах аз. — Кълна се в името и в силата си. Кълна се в лявата си ръка. Кълна се във вечно движещата се луна.

Дена ме погледна внимателно, сякаш не беше сигурна дали не й се подигравам.

— Добре — сви рамене тя и взе арфата си. — Считай, че си ме успокоил.

Закрачихме отново, минахме през западната порта и излязохме на открито. Мълчанието помежду ни се проточи и започна да става неловко.

Разтревожен, че нещата не вървят както трябва, казах първото нещо, което ми дойде наум:

— И така, има ли нови мъже в живота ти?

— Сега вече звучиш като господаря Ясен — гърлено се засмя Дена. — Той винаги пита същото. Мисли, че нито един от ухажорите ми не е достатъчно добър за мен.

Бях напълно съгласен с това, но реших, че ще бъде твърде непредпазливо да го призная.

— А какво мисли той за мен?

— Моля? — попита тя объркано и добави: — О, той не знае за теб. И защо трябва да знае?

Опитах се да свия равнодушно рамене, но вероятно не съм бил особено убедителен, защото тя избухна в смях.

— Бедният Квоте. Нарочно те дразня. Казвам му само за онези, които търсят плячка и душат наоколо, изплезили езици като кучета. Ти не си като тях. Винаги си бил различен.

— Винаги съм се гордял с това, че не душа насам-натам с изплезен език.

Дена се завъртя и закачливо ме удари с арфата на рамото си.

— Знаеш какво имам предвид. Те идват и си отиват, без нищо да се промени. А ти си като злато зад носени от вятъра боклуци. Господарят Ясен може да си мисли, че има правото да знае за личния ми живот и за това къде ходя — тя леко се намръщи, — но не е така. Засега съм готова на някои отстъпки… — тя се пресегна и стисна ръката ми, сякаш бях нейна собственост, — но ти не си част от сделката. — Гласът й прозвуча почти ожесточено. — Ти си мой. Само мой. И нямам намерение да те деля.

Моментното напрежение отмина и ние тръгнахме по широкия път, който водеше на запад от Северин. Смеехме се и разговаряхме за дреболии. На около километър след последната градска странноприемница имаше малка, тиха горичка с висок сив камък в средата. Бяхме го открили, докато търсехме диви, ягоди и той се бе превърнал в едно от любимите ни места, където да избягаме от шума и вонята на града.

Дена седна в основата на сивия камък и се облегна на него. След това извади арфата от калъфа и я притисна към гърдите си. Това движение събра роклята й и изложи скандално голяма част от крака й. Тя ме погледна, повдигна вежди и се усмихна самодоволно, сякаш знаеше за какво си мисля.

— Хубава арфа — небрежно казах аз.

Тя изсумтя не особено деликатно.

Седнах там, където бях застанал, и се излегнах удобно върху високата свежа трева. Откъснах няколко стръка от земята и разсеяно започнах да ги сплитам.

Честно казано, бях малко нервен. Макар през последния месец да бяхме прекарали доста време заедно, никога не бях чувал Дена да свири нещо свое. Бяхме пели заедно и знаех, че гласът й е като мед върху топъл хляб. Знаех, че пръстите й са сигурни и има чувство за ритъм…

Но да напишеш песен не е същото, като да я изпееш. Ами ако нейната песен не беше добра? Какво щях да кажа тогава?

Дена сложи пръсти върху струните и тревогите ми останаха на заден план. Винаги съм откривал нещо дълбоко еротично в начина, по който една жена докосва с пръстите си арфа. Тя започна да плъзга ръце от високите към ниските тонове. Звукът, който се чуваше, наподобяваше звънтенето на чукчета върху камбанки, приличаше на шума от вода върху камъни, на песните на птиците, които се носеха във въздуха.

Тя спря и настрои една струна. Дръпна я и я настрои отново. Изсвири един пронизващ акорд, един дълбок акорд и един бавен акорд. След това се обърна да ме погледне и нервно огъна пръстите си.

— Готов ли си?

— Невероятна си — казах аз.

Забелязах как леко се изчерви и след това отметна косата си назад, за да прикрие реакцията си.

— Глупчо, още нищо не съм ти изсвирила.

— Въпреки това си невероятна.

— Замълчи. — Тя изсвири един дълбок акорд и го остави да замре в тиха мелодия.

Докато музиката се издигаше и спадаше, Дена започна да рецитира въведението към своята песен. Бях изненадан от това традиционно начало. Изненадан, но и доволен. Старите традиции са най-добрите.

P>

Съберете се, хора, и чуйте добре

трагедията, за която пее моето сърце.

Песента за мрака неуловим,

що спуска се над земята като дим,

и за мъжа, воден от цел свята,

за красивия Ланре,

лишен от всичко на земята,

лишен от гордост и мила съпруга,

но нивга не сменил целта си за друга.

Той борил се с прилива сам

и паднал, предаден без капчица срам.

P$

В началото вниманието ми беше приковано към гласа й, а след това към музиката.

Но още преди устните й да бяха изрекли и десет стиха, бях смаян по различни причини. Тя пееше историята за падането на Мир Тариниел, за това как Ланре е бил предаден. Това беше историята, която бях чул от Скарпи в Тарбеан.

Но версията на Дена беше различна. В нейната песен Ланре беше обрисуван в трагични тонове, като герой, от който нечестно се бяха възползвали. Думите на Селитос бяха жестоки и хапливи, а Мир Тариниел — бедняшко свърталище, заслужаващо да бъде пречистено с огън. Ланре не беше предател, а паднал герой.

Всичко много зависи от това къде свършва една история, а нейната свърши там, където Ланре бе прокълнат от Селитос. Това беше идеалният край за една трагедия. В нейната история Ланре беше несправедливо обвинен и неразбран. Селитос беше тиранин, обезумяло чудовище, извадило собственото си око, вбесено от хитрината на Ланре. Това беше ужасна и неприятна грешка.

Въпреки това в песента имаше проблясъци на красота. Акордите бяха добре подбрани, римите умели и силни. Песента беше твърде нова и в нея имаше много недоизгладени неща, но вече можех да усетя формата й. Можех да видя в какво ще се превърне. Щеше да се запечати в умовете на хората и те щяха да я пеят сто години.

Всъщност вероятно сте я чували. Повечето хора я знаят. Накрая тя я нарече „Песента на седемте болки“. Да, Дена я композира и аз бях първият човек, който я чу цялата.

Когато последните тонове утихнаха, Дена отпусна ръце, неспособна да срещне погледа ми.

За да разберете това, трябва да знаете нещо, което всеки музикант знае. Изпяването на нова песен е напрегнат момент. Дори повече — този миг е направо ужасяващ. Като да се съблечеш за пръв път пред нова любовница. Това е деликатен момент.

Трябваше да кажа нещо. Да направя някакъв комплимент или коментар. Да се пошегувам. Да излъжа. Всичко би било по-добро от мълчанието.