Рейтинговые книги
Читем онлайн Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Шрифт:

-
+

Интервал:

-
+

Закладка:

Сделать
1 ... 108 109 110 111 112 113 114 115 116 ... 135

Той ме изгледа продължително, което ми даде да разбера, че не одобрява небрежното ми обръщение към него, след което каза:

— Стар. Чувствам се стар и слаб. — Пое си дълбоко дъх. — Но като изключим това, се чувствам по-добре, отколкото през последните няколко дни. Малко ме боли и съм ужасно изморен. Но се чувствам… чист. Мисля, че кризата отмина.

— Бихте ли искали да ви направя още един чайник с чай? — предложих аз, но не го попитах за изминалата нощ.

— Моля те, направи го. — Тонът му беше премерен и учтив.

Не можех да отгатна какво е настроението му, затова побързах да приготвя отварата и да му подам чашата.

След като опита чая, маерът вдигна поглед към мен.

— Вкусът му е различен.

— В него има по-малко лауданум — обясних аз. — Прекалено голямо количество от него би навредило на ваша милост. Тялото ви ще започне да се пристрастява към него също толкова сигурно, колкото и към офалума.

Той кимна.

— Ще забележиш, че птиците ми се чувстват добре — отбеляза с прекалено небрежен тон.

Погледнах през вратата и видях, че бързопийките се стрелкат в позлатения си кафез по-жизнени от всякога. Когато се замислих за последствията от неговия коментар, усетих как през мен преминава студена тръпка. Той все още не вярваше, че Каудикус го трови.

Бях твърде стреснат, за да успея да му отговоря достатъчно бързо, но след като си поех дъх няколко пъти, накрая успях да кажа:

— Изобщо не съм загрижен за тяхното здраве толкова, колкото за вашето. Нали все пак ваша милост _наистина_ се чувства по-добре?

— Такова е естеството на моето заболяване — то идва и си отива. — Алверон остави чашата си с чай, от която бе изпил само четвърт. — Накрая изчезва напълно и Каудикус е свободен да се скита месеци наред и да събира съставките за своите магии и отвари. Като стана дума за това — продължи той и скръсти ръце в скута си, — би ли ми направил услугата да ми донесеш лекарството ми от него?

— Разбира се, ваша милост — усмихнах се насила аз, като се опитвах да не обръщам внимание на тревогата, обхванала сърцето ми.

Почистих безпорядъка, който бях създал, докато му приготвих чая, и напъхах пакетчетата и вързопчетата с билки обратно и джобовете на тъмночервения си плащ.

Маерът кимна благосклонно, след което затвори очи и сякаш пак се унесе в спокойната си, огряна от слънцето дрямка.

* * *

— Нашият новоизпечен историк! — възкликна Каудикус, покани ме да вляза и ми предложи да седна. — Бихте ли ме извинили за момент. Ей сега ще се върна.

Отпуснах се върху тапицирания стол и едва тогава забелязах внушителния брой пръстени върху близката маса. Каудикус беше стигнал чак дотам, че да поръча специална поставка за тях. Всички пръстени бяха подредени с името, насочено напред. Имаше много от всички видове — сребърни, железни и златни.

Моят златен пръстен и железният на Алверон бяха оставени на малък поднос върху масата. Взех ги обратно, като мислено си отбелязах този доста елегантен начин да предложиш да върнеш нечий пръстен без думи.

Огледах с безмълвно любопитство голямата стая в кулата. Какъв би могъл да бъде мотивът на Каудикус да трови маера? Като изключим самия Университет, това място бе мечтата на всеки арканист.

Изправих се и с любопитство заразглеждах лавиците му с книги. Имаше доста голяма библиотека, в която с мъка се събираха близо стотина книги. Много от заглавията ми бяха познати. Някои бяха химически справочници. Други бяха алхимични. Трети пък се занимаваха с естествените науки, билкарството, физиологията и животинския свят. По-голямата част обаче, изглежда, бяха исторически.

Хрумна ми една мисъл. Вероятно можех да накарам вроденото винтишко суеверие да работи в моя полза. Ако Каудикус беше сериозен учен и поне наполовина толкова суеверен, колкото местните винти, той може би знаеше нещо за чандрианите. И най-хубавото беше, че тъй като играех ролята на глупав благороднически син, не се налагаше да се безпокоя, че с разпитването за тях ще навредя на репутацията си.

Каудикус се появи иззад ъгъла и като че ли донякъде се изненада, като видя, че стоя до лавиците с книги. Но бързо се окопити и ми се усмихна любезно.

— Видяхте ли нещо, което да ви заинтригува?

Обърнах се и поклатих глава.

— Не съвсем — отвърнах аз. — Знаете ли нещо за чандрианите?

Каудикус ме погледна безизразно за момент и след това избухна в смях.

— Знам, че няма да дойдат в стаята ви през нощта и да ви откраднат от леглото — рече той и размърда пръсти към мен, както човек се закача с малко дете.

— Тогава значи не изучавате митология? — попитах аз, разочарован от реакцията му.

Опитах се да се утеша, че така със сигурност бях затвърдил мнението му, че съм глуповат благороднически син.

Каудикус изсумтя.

— Това едва ли може да се нарече _митология_ — презрително отвърна той. — Човек трудно би могъл да го нарече дори и фолклор. Това са суеверни глупости и аз нямам желание да си губя времето с тях. Никой сериозен учен не би го направил.

Той започна да се мотае насам-натам в стаята, като запушваше разни шишета и ги прибираше в шкафовете, подреждаше купчини с листове и връщаше книги по местата им върху лавиците.

— Като говорим за сериозната история, ако си спомням правилно, бяхте любопитен за рода Лаклес?

За момент го зяпнах учудено. След всичко случило се бях забравил за фалшивия предлог за генеалогични проучвания, който бях измислил вчера.

— Ако няма много да ви затрудня — бързо отвърнах аз. — Както споменах, на практика не знам нищо за тях.

Каудикус кимна сериозно.

— В този случай не е лошо да обърнете внимание на името им. — Той нагласи един спиртник под бълбукаща стъклена реторта, заобиколена от впечатляваща инсталация от медни тръби. Каквото и да дестилираше, предположих, че едва ли е бренди от праскови. — Разбирате ли, можете да научите много за дадено нещо от името му.

Думите му ме накараха да се усмихна, но побързах да скрия усмивката си.

— Наистина ли?

Той се обърна към мен точно когато бях възвърнал контрола над лицето си.

— О, да — отвърна. — Имената понякога произлизат от други, по-стари имена. Колкото по-старо е едно име, толкова по-близо е до истината. „Лаклес“ е сравнително ново родово име. То е на не повече от шестстотин години.

— Име на шестстотин години е ново? — Този път не се налагаше да се преструвам на изумен.

— Родът Лаклес е _стар_. — Той спря да крачи напред-назад и седна в едно изтъркано кресло. — Много по-стар от рода на Алверон. Преди хиляда години властта на рода Лаклес е била поне толкова голяма, колкото тази на маера. Части от сегашния Минтас, Модег и повечето от Малките кралства в един момент са били земи на Лаклес.

— Какво е било името им преди това? — попитах аз.

Той извади една дебела книга и я запрелиства нетърпеливо.

— Родът се е казвал Лоеклос или Локлос, или Лоелоес. Те всички означават едно и също — Локлес*. В онези времена правописът не е бил толкова важен.

[* Без ключалка, от англ. „lockless“. — Бел.прев.]

— И кога са били тези времена? — поинтересувах се аз.

Той отново провери в книгата.

— Преди около деветстотин години, но съм виждал други исторически книги, които споменават за Лоеклос хиляда години преди падането на Атур.

Мисълта, че може да има род, който да е по-стар от империите, ме стресна.

— Значи родът Локлес се е превърнал в рода Лаклес? Защо биха сменили името си?

— Има историци, които с готовност биха се съгласили да им отрежат дясната ръка, за да получат отговора на този въпрос — отвърна Каудикус. — Общоприетата теория е, че е имало някакъв упадък, разцепил рода. Всеки клон приел отделно име. В Атур те станали рода Лак-кей. Били многобройни, но животът им не бил лек. Нали се сещате, думата „лакей“ идва от там — всички онези бедни благородници, принудени да раболепничат и сервилничат, за да свържат двата края. На юг се превърнали в Лаклитс, които бавно потънали в забвение. Същото се случило и с Каепкаен в Модег. Най-голямата част от рода била тук, вън Винтас, само дето по онова време Винтас още не съществувал. — Той затвори книгата и ми я подаде. — Мога да ви я заема, ако желаете.

— Благодаря ви — казах аз, като взех книгата. — Много сте любезен.

Разнесе се далечният звън на камбана.

— Бърборя твърде много — извини се той. — Пропилях в разговори цялото време, с което разполагахме, а не ви осигурих никаква полезна информация.

— Дори и само тази история беше достатъчна — с благодарност отвърнах аз.

— Сигурен ли сте, че не мога да ви заинтригувам с истории и за други родове? — попита арканистът и отиде при работната маса. — Наскоро прекарах зимата при рода Джакис. Баронът е вдовец, нали разбирате. Доста е заможен и донякъде ексцентричен. — Той повдигна вежди към мен, а очите му намекваха, че знае нещо скандално. — Сигурен съм, че ще мога да си спомня някои интересни неща, ако ме уверите, че ще запазите анонимността ми.

1 ... 108 109 110 111 112 113 114 115 116 ... 135
На этой странице вы можете бесплатно читать книгу Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown бесплатно.
Похожие на Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown книги

Оставить комментарий