Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Макар самите слухове да не ме безпокояха, последствията от тях можеха да са катастрофални. Ако Каудикус научеше, че след посещението си при маера съм отишъл да купувам разни неща от аптеките, какви ли действия щеше да предприеме? Онзи, който искаше да отрови Алверон, нямаше и за миг да се поколебае да ме убие.

Ето защо, за да избегна всякакво подозрение, първото нещо, което направих, щом отидох в Долен Северин, бе да си поръчам вечеря. Вкусно, горещо варено и черен хляб. Беше ми писнало от изтънчената храна, която беше почти изстинала, докато стигне до стаята ми.

После купих две плоски джобни бутилки от онези, които се използват за бренди. Прекарах половин час на ъгъла на една улица, забавлявайки се, докато наблюдавах изпълнението на „Духът и гъсарката“ от една малка пътуваща трупа. Не бяха от Едема Рух, но се справиха добре. Кесията на маера беше щедра, когато обикаляха с шапката.

Накрая намерих една добре заредена аптека. Купих нервно и хаотично няколко неща. След като бях взел всичко, което ми трябваше, и няколко неща, които не ми бяха нужни, аз смутено започнах да разпитвам собственика какво може да вземе един мъж, ако… има определени затруднения… в спалнята.

Аптекарят кимна със сериозен вид и ми препоръча няколко неща с невъзмутимо изражение на лицето. Купих по малко от всяко от тях и след това направих неумел опит да го заплаша и подкупя да запази мълчание. Когато си тръгнах, той беше обиден и раздразнен до крайност. Ако някой го попиташе, бързо щеше да разкаже за невъзпитания благородник, който се е интересувал от лекарства за импотентност. Не ми се искаше това да навреди на репутацията ми, но поне така до ушите на Каудикус нямаше да стигнат слухове, че съм купувал лауданум, мъртва коприва, хапнималко и други също толкова подозрителни лекове.

Накрая, цял ден по-рано, откупих лютнята си от заложната къща. Почти изпразних кесията на маера, но това беше последното нещо, което трябваше да свърша. Докато стигна обратно до подножието на Стръмнината, слънцето вече бе започнало да залязва.

Имаше само няколко възможни пътя между Горен и Долен Северин. Най-обичайните бяха двете тесни стълбища, които прорязваха Стръмнината. Те бяха стари, камъкът се ронеше и на някои места бяха много тесни, но бяха безплатни и затова бяха обичайният избор за обикновените хора, живеещи в Долен Северин.

За онези, на които не им допадаше идеята да се изкачват на височина от шейсет метра по стълби, имаше и други възможности. Имаше товарни подемници, с които работеха двама бивши студенти от Университета. Те не бяха пълноправни арканисти, но бяха умни и познаваха достатъчно симпатията и инженерните науки, за да се справят с доста рутинната задача да качват и да свалят от Стръмнината каруци и коне с голяма дървена платформа.

Цената за пътници за превозването с товарния подемник беше едно пени за качване и половин пени за слизане, макар че понякога се налагаше да изчакаш някой търговец да приключи с товаренето или разтоварването на стоките си, преди да тръгне подемникът.

Благородниците не използваха товарния подемник. Заради винтишкото подозрение към всички неща, които имат дори далечна връзка с Арканум, те предпочитаха да се придвижват с конските подемници. Те бяха задвижвани от двайсет коня, впрегнати в сложна система от скрипци. Това означаваше, че конските подемници бяха малко по-бързи и струваха цяла сребърна монета от осем бита. Най-хубавото беше, че почти всеки месец някой пиян благороднически син намираше смъртта си, като падаше от тях, и така увеличаваше популярността им, показвайки колко е отбрана клиентелата им.

Тъй като парите в кесията ми не бяха мои, реших да използвам конските подемници.

Присъединих се към четиримата благородници и дамата, които вече се бяха наредили на опашка, изчаках подемникът да се спусне, подадох своята тънка сребърна монета и се качих върху него.

Той не беше нищо повече от отворена кутия с месингов парапет по края. Към ъглите й бяха вързани дебели конопени въжета, които му придаваха известна стабилност, но от всяко по-силно движение се разлюляваше доста обезпокоително. Групите от пътници бяха придружавани нагоре и надолу от добре облечено момче, което отваряше вратата и даваше сигнал на хората, подкарващи конете на върха на скалата, да принудят животните да започнат да теглят.

За благородниците беше обичайно да се обръщат с гръб към Северин, докато подемникът се издига. Не беше прието да се зяпа надолу. Тъй като обаче не се интересувах особено какво ще си помислят за мен те, аз застанах до предния парапет. Докато се издигахме над земята, стомахът ми правеше странни неща.

Наблюдавах как Северин се разстила под мен. Беше стар и внушителен град. Високата каменна стена, която го заобикаляше, говореше за отдавна отминали тежки времена. Тя беше показателна и за начина на мислене на маера, който дори и в сегашния мирен период бе запазил укрепленията в превъзходно състояние. Всичките три врати бяха охранявани и затваряни всяка вечер по залез-слънце.

Продължихме да се издигаме и аз видях различните части на Северин толкова ясно, сякаш ги гледах на карта. Имаше богаташки квартал, пълен с градини, паркове и сгради, направени изцяло от тухли и стар камък. Имаше и бедняшки квартал с тесни, усукани улички, където всички покриви на къщите бяха покрити с катран и дървени плочи. В подножието на хълма се забелязваше тъмна следа там, където някога, в миналото, през града бе преминал пожар, след който не бе останало почти нищо друго освен овъглените руини на постройките.

Пътуването ни приключи твърде бързо. Изчаках благородниците да слязат първи, докато стоях облегнат на парапета и гледах към града далеч долу.

— Господине? — уморено ме подкани момчето. — Всички трябва да слязат.

Обърнах се, слязох от подемника и видях Дена, която стоеше най-отпред на опашката.

Преди да успея да сторя каквото и да било друго, освен да я зяпам смаяно, тя се обърна и очите й срещнаха моите. Лицето й светна. Тя извика името ми, затича се към мен и се сгуши в прегръдката ми, докато още не бях осъзнал какво се случва. Обгърнах я с ръце и допрях бузата си до ухото й. Движенията ни бяха толкова естествени, сякаш бяхме танцьори, които изпълняват някакъв танц. Сякаш ги бяхме упражнявали хиляди пъти. Тя беше топла и мека.

— Какво правиш тук? — попита ме.

Сърцето й препускаше и аз усещах туптенето му върху гърлите си.

Стоях като онемял, докато Дена не се отдръпна от мен. Едва тогава забелязах, че горната част на едната й скула е прорязана от стар белег, избледнял до жълто. Въпреки това тя беше най-красивото създание, което бях виждал от два месеца и на две хиляди километра разстояние.

— _Ти_ какво правиш тук? — попитах аз.

Тя се засмя със звънливия си смях и докосна с ръката си моята. След това погледна над рамото ми и лицето й помръкна.

— Почакай! — извика на момчето, което затваряше вратата на подемника. — Трябва да хвана този курс или ще закъснея. — Хвърли ми изпълнен със съжаление извинителен поглед, мина покрай мен и се качи на подемника. — Ела да се видим.

Момчето затвори вратата след нея и сърцето ми се сви, когато подемникът започна бавно да се спуска и да изчезва от погледа ми.

— Къде да те търся? — пристъпих по-близо до ръба на Стръмнината, за да наблюдавам спускането й.

Дена вдигна поглед към мен. Бялото й лице изпъкваше на фона на спускащия се мрак, а косата й беше като сянка в нощта.

— Втората улица на север от главната, улица „Тинери“.

Сенките я погълнаха и внезапно се оказах сам. Изправих се. Уханието й все още се носеше във въздуха около мен. Топлината й не беше напуснала дланите ми. И усещах пулса й върху гърдите си като туптенето на сърцето на уловена в клетка птица.

> 61.

> Мъртвокоприв

След пътуването ми до Северин оставих калъфа с лютнята в стаята си и възможно най-бързо се отправих към покоите на Алверон. Стейпс не беше доволен да ме види, но ме въведе вътре с обичайната за него експедитивност.

Маерът лежеше, изпаднал в ступор и целият облян в пот. Завивките бяха усукани около тялото му. Едва сега забелязах колко много е отслабнал. Ръцете и краката му бяха станали жилести, а цветът на кожата му вече не беше блед, а пепеляв. Той ми хвърли кръвнишки поглед, когато влязох в стаята.

Прислужникът оправи набързо завивките му и му помогна да седне, като го подпря на възглавниците. Алверон стоически издържа помощта на Стейпс и след това каза:

— Благодаря ти, Стейпс. — Тонът му подсказваше, че повече не се нуждае от присъствието му.

Прислужникът бавно напусна стаята, като преди това ми хвърли враждебен поглед.

— Намерих всичко, от което имам нужда, ваша милост. — Приближих се до леглото му и извадих няколко неща от джобовете на плаща си. — Макар и не всичко, което се надявах да открия. Как се чувствате?

— Отне ти дяволски много време да се върнеш. — Погледът му говореше повече от всякакви думи. — Каудикус дойде, докато те нямаше.