Шрифт:
Интервал:
Закладка:
— Кой би сторил това? — намръщи се Уилем.
— Кой наистина? — повторих аз. — Кой би спечелил най-много от унищожаването на сведенията за амирите? — зачудих се, като оставих напрежението да нарасне. — Кой освен самите амири?
Очаквах, че Уилем ще отхвърли идеята ми, но той не го направи.
— Интересна мисъл — призна той, — но защо предполагаш, че амирите стоят зад това? Много по-разумно е да помислиш, че самата църква е отговорна. Със сигурност техлините са искали повече от всичко на света тихомълком да изтрият спомена за жестокостите на амирите.
— Така е — съгласих се. — Но тук, във Федерацията, църквата не е много силна. А тези книги идват от целия свят. Един сийлдишки историк не би имал никакви задръжки да напише историята на амирите.
— Един сийлдишки историк едва ли би проявил голям интерес към написването на историята на еретичния клон на езическа църква — изтъкна Уилем. — А и как шепа дискредитирани амири биха могли да направят нещо, което самата църква не е успяла да постигне?
Наведох се напред.
— Мисля, че амирите са далеч по-стари от църквата на техлините — натъртих аз. — Във времената на атуранската империя влиянието им в обществото до голяма степен е идвало от църквата, но те са били нещо повече от група странстващи съдии.
— И какво те кара да смяташ така? — попита Уил.
От изражението му виждах, че по-скоро губя поддръжката му, а не я печеля.
_„Парче древна керамика_ — помислих си аз, — _история, която съм чул от старец в Тарбеан. Знам го заради нещо, което чандрианите пропуснаха, след като избиха всички хора, които познавам.“_
Въздъхнах и поклатих глава, защото бях наясно колко налудничаво ще прозвучи, ако му кажа истината. Точно затова ровех в Архива. Нуждаех се от някакво конкретно доказателство, което да подкрепи теорията ми — нещо, което няма да ме направи за посмешище.
— Намерих копия от съдебните документи от времето, когато амирите са били съдени — казах аз. — Знаеш ли колко амири са били изправени пред съда в Тарбеан?
Уил сви рамене.
Вдигнах пръст.
— Един. Един амир в цял Тарбеан. И писарят, който е водел протокола на процеса, дава ясно да се разбере, че мъжът, изправен пред съда, е бил глупак, който не е разбирал какво се случва.
На лицето на Уилем все още бе изписано съмнение.
— Помисли само — разпалих се аз, — откъслечната информация, която открих, предполага, че в империята е имало поне три хиляди амири, преди орденът да бъде разпуснат. Три хиляди добре обучени, тежко въоръжени, богати мъже и жени, които са били безусловно посветени на работа в името на общото благо. Изневиделица един ден църквата ги изобличава, разпуска ордена им и конфискува собствеността им. — Щракнах с пръсти. — И три хиляди смъртоносни, отдадени на справедливостта фанатици просто изчезват? Може би решават за известно време да оставят някой друг да се грижи за общото благо, обръщат се и си тръгват? Без да възразят? Без да се съпротивляват? Без да направят каквото и да е?
Хвърлих му пронизващ поглед и убедено поклатих глава.
— Не. Това противоречи на човешката природа. Освен това не съм намерил и един документ за член на ордена на амирите, който да е бил изправен пред църковния съд. Нито един. Толкова ли е възмутително човек да си помисли, че те може да са решили да се укрият и да продължат работата си по-тайно? И ако в това има логика — продължих аз, преди Уил да ме прекъсне, — няма ли смисъл и в това те да се опитват да запазят своята тайна, като през последните триста години грижливо унищожават историите, свързани с тях?
Настъпи дълго мълчание.
Уилем не отхвърли думите ми веднага.
— Интересна теория — бавно каза накрая, — но тя ме навежда на един последен въпрос. — Той ме изгледа сериозно. — Да не си пил?
Отпуснах се на стола си.
— Не.
— Тогава трябва да започнеш — заяви той и се изправи. — Прекарваш твърде много време с всички тези книги. Трябва да отмиеш прахоляка от мозъка си.
И така, отидохме да пийнем, но аз продължавах да тая своите подозрения. При първия сгоден случай подхвърлих идеята и на Симон. Той я прие по-спокойно от Уилем. Което не означава, че ми повярва, а просто че прие съществуването на такава възможност. Каза ми, че трябва да спомена за това на Лорен.
Не го направих. Магистърът на Архива с неговото безизразно лице все още ме караше да се чувствам неспокоен и гледах да го избягвам, доколкото мога, от страх да не му дам някакъв повод да ми забрани достъпа до Архива. Последното нещо, което исках, бе да споделя с него предположението си, че от триста години насам скъпоценният му Архив е бил прочистван от определени сведения.
> 49.
> Невежият Едема
Видях Елкса Дал да вдига ръка за поздрав от другия край на двора.
— Квоте! — сърдечно се усмихна той. — Точно теб се надявах да видя! Мога ли да отнема малко от времето ти?
— Разбира се — отвърнах аз.
Макар да харесвах магистър Дал, не бяхме общували много извън залата за лекции.
— Мога ли да ви почерпя едно питие или да хапнем нещо за обяд? Мислех да ви се отблагодаря подобаващо, задето говорихте от мое име на процеса, но напоследък бях доста зает…
— Както и аз — рече Дал. — Всъщност от доста дни искам да говоря с теб, но времето все не ми стига. — Той се огледа. — Няма да откажа нещо за хапване, но вероятно ще отклоня поканата ти за питие. След по-малко от час трябва да участвам в приемните изпити.
Влязохме в „Белият елен“. Само бях надниквал в тази кръчма, защото беше твърде скъпа за такива като мен.
Веднага познаха Елкса Дал в тъмната му магистърска мантия и съдържателят започна да любезничи с него, докато ни водеше към една отделена настрани маса. Личеше си, че Дал се чувства съвсем като у дома си, но аз на свой ред бях все по-неспокоен. Не можех да си представя защо магистърът на симпатията би ме търсил, за да разговаря с мен.
— Какво да ви донеса? — попита високият слаб мъж веднага, щом като седнахме. — Напитки? Подбрани сирена? Имаме и възхитителна пъстърва с лимон.
— Пъстървата и сирената са добра идея — отвърна Дал.
— А за вас? — обърна се към мен съдържателят.
— И аз ще опитам пъстървата — отвърнах аз.
— Чудесно — одобри той и потри ръце в очакване. — А за пиене?
— Сайдер — казах аз.
— Имате ли някакво червено вино от Фалоус? — колебливо попита Дал.
— Имаме — рече съдържателят — и ако мога да добавя, то е от много добра реколта.
— Ще пийна една чаша — каза Дал и ме погледна. — Това количество не би трябвало да повлияе толкова на преценката ми.
Съдържателят се забърза да изпълни поръчката и ни остави сами с Елкса Дал. Чувствах се странно да седя на една маса с него. Размърдах се неспокойно на стола си.
— И така, как вървят нещата при теб? — разговорливо се поинтересува Дал.
— Горе-долу — отговорих аз. — Семестърът мина добре, като изключим онова, което се случи… — Махнах с ръка по посока на Имре.
Дал се засмя мрачно.
— Това беше като напомняне за старите времена, нали? — поклати глава той. — „Съюзяване с демони“. За бога!
Съдържателят се върна с напитките ни и си тръгна, без да каже и дума.
Магистър Дал вдигна широката си глинена чаша.
— Пожелавам си да не ни изгорят живи някои суеверни хорица — вдигна тост той.
Усмихнах се въпреки смущението си и вдигнах дървената си халба.
— Хубава традиция.
И двамата отпихме. Дал въздъхна одобрително на вкуса на виното и ме погледна през масата.
— И така, кажи ми — подхвана той — мислил ли си някога какво ще правиш, когато приключиш тук? Имам предвид, след като получиш своя гилдер.
— Не съм мислил толкова надалеч — откровено признах аз. — Струва ми се, че дотогава има толкова много време.
— Със скоростта, с която се издигаш нагоре, може и да не е след толкова много време. Вече си ре'лар на… На колко години беше?
— На седемнайсет — спокойно излъгах аз.
Бях много чувствителен по отношение на възрастта си. Повечето студенти бяха почти на двайсет, когато се записваха в Университета, да не говорим, когато се присъединяваха към Арканум.
— Седемнайсет — тихо и замислено повтори Дал. — Толкова лесно е човек да забрави това. Изглеждаш доста висок. — Погледът му беше отнесен. — В името на бога и неговата дама, на седемнайсет животът ми беше истинска бъркотия. Следването ми, опитите да намеря своето място под слънцето. Жените… — Той бавно поклати глава. — Знаеш ли, нещата ще се оправят. Изчакай три или четири години и всичко ще се поуспокои. Не че имаш кой знае какви неприятности, щом си ре'лар на седемнайсет. — Магистърът вдигна за кратко към мен глинената си чаша, преди да отпие отново. — Значително постижение.
Леко се изчервих, без да знам какво да кажа.
Съдържателят се върна и взе да слага чинии върху масата. Малка дъска с подредени върху нея резенчета различни сирена. Чиния с препечени филии хляб. Купичка с консервирани ягоди и друга със сладко от боровинки. Чинийка с натрошени орехи.
- Unknown - Unknown - Прочее
- Unknown - Unknown - Прочее
- Unknown - Unknown - Прочее
- Полвека без Ивлина Во - Ивлин Во - Прочее
- Unknown - Кирилл - Прочее
- i 1a4a48b280b2ead2 - Unknown - Прочее
- Unknown - ваня - Прочее
- i d22eb7fa14baa6c4 - Unknown - Прочее
- Unknown - Кэтрин Брикс - Прочее
- Unknown - Бабулин Леонидович - Прочее