Шрифт:
Интервал:
Закладка:
Усетих с внезапна острота докосването на хладния метал на грама от вътрешната страна на ръката ми. Той беше инкрустиран със злато, но не можех да кажа това на Килвин.
— Не ми достигаха пари, магистър Килвин. А имах нужда от материали, които не можех да взема от Ателието.
— Като арбалета например.
Кимнах.
— И сламата, и мечите капани.
— Една погрешна постъпка води до друга — неодобрително промърмори магистърът. — Ателието не е лихварски дюкян и не трябва да бъде използван като такъв. Отменям правото ти да изписваш ценни метали.
Сведох глава, като се надявах, че изглеждам достатъчно разкаян.
— Освен това за наказание ще отработиш двайсет часа в Ателието. Ако някой пита, ще му кажеш какво си сторил. И ще обясниш, че за наказание си бил принуден да възстановиш стойността на металите, плюс двайсет процента отгоре. Щом използваш Ателието като лихварница, ще плащаш лихва като при лихвар.
При тези думи трепнах.
— Да, магистър Килвин.
— И накрая — продължи Килвин, като сложи огромната си ръка върху „уловителя на стрели“, — за колко пари мислиш, че ще се продаде нещо такова, ре'лар Квоте?
— Това означава ли, че го одобрявате за продажба, магистър Килвин? — Сърцето ми подскочи от радост.
Едрият, подобен на мечка изобретател ме погледна озадачено.
— Разбира се, че го одобрявам, ре'лар Квоте. Това е чудесно изобретение. Всеки път, когато човек вижда нещо такова, той разбира как изобретателството се грижи за безопасността на хората. Така всички ще мислят хубави неща за изобретателите, защото са създали такива устройства. Но ако ще продавам изобретението ти, то трябва да си има цена. — Той сведе поглед към „уловителя на стрели“ и замислено се намръщи. — Какво предлагаш?
Задавах си този въпрос от шест цикъла. Простата истина бе, че се надявах „уловителят“ да ми донесе достатъчно пари, за да мога да платя таксата си за обучение и лихвата по заема от Деви. Достатъчно, за да мога да остана в Университета още един семестър.
— Честно казано, не знам, магистър Килвин — признах аз. — Колко бихте платили, за да не стърчи от белия ви дроб еднометрова стрела от ясен?
Той се засмя.
— Белият ми дроб е доста ценен — отвърна. — Но нека подходим другояче. Материалите възлизат на… — Хвърли поглед на схемата. — Приблизително девет йота, прав ли съм?
Беше обезпокоително прав. Кимнах.
— Колко часа ти отне, за да го направиш?
— Около стотина — рекох аз. — Може би сто и двайсет. Но голяма част от тях бе посветена на опити и изпитания. Мога да изработя нова бройка за петдесет или шейсет часа. Дори по-малко, ако се направят леярски форми.
Килвин кимна.
— Предлагам двайсет и пет таланта. Вижда ли ти се приемливо?
Останах без ума и дума, като чух сумата. Дори след като върнех парите на Ателието за материалите и работилницата заделеше своите четирийсет процента комисионна, сумата пак беше шест пъти по-голяма от онова, което щях да спечеля от изработката на палубни фенери. Парите бяха абсурдно много.
Готвех се да се съглася възторжено, когато внезапно ми мина една мисъл. Макар да ми беше болезнено трудно да откажа, поклатих глава.
— Да си призная, магистър Килвин, бих предпочел да ги продавам по-евтино.
Той повдигна вежди.
— Хората ще платят толкова — увери ме. — Виждал съм ги да дават повече пари за не толкова полезни неща.
Свих рамене.
— Двайсет и пет таланта са много пари — отбелязах аз. — Безопасността и спокойствието не трябва да са привилегия само на хората с тежки кесии. Мисля, че осем таланта ще са предостатъчно.
Килвин ме изгледа продължително и накрая кимна.
— Както кажеш. Осем таланта. — Той прокара ръка по „уловителя на стрели“, сякаш го галеше. — Ала тъй като този е първият и единственият съществуващ до момента, ще ти платя двайсет и пет таланта за него. Той ще отиде в личната ми колекция. — Наклони глава към мен. — _Лхинсатва?_
— _Лхин_ — с благодарност отвърнах аз и усетих как огромната тежест на безпокойството се смъкна от раменете ми.
— Също така бих искал да разгледам схемата на спокойствие усмихна се магистърът и кимна към масата. — Би ли ми направил копие?
— За двайсет и пет таланта можете да получите оригинала — отговорих аз, усмихнах се и плъзнах листа по масата към него.
* * *
Килвин ми написа разписка и си тръгна, сграбчил под мишница „уловителя на стрели“ като дете, стискащо новата си любима играчка.
Побързах към Ателието с листчето хартия. Трябваше да уредя дълга си за материали, включително за златната тел и сребърните кюлчета. Но дори след като работилницата си взе комисионната, ми останаха почти единайсет таланта.
През останалата част от деня се хилех и си подсвирквах като някой идиот.
Както се казва — тежката кесия прави сърцето леко.
> 45.
> Съюзяване
Седях на плочата пред камината в „При Анкер“ с лютня в скута. Помещението беше топло, тихо и пълно с хора, дошли да ме слушат как свиря.
Редовно свирех в „При Анкер“ в нощта на фелинг и тогава кръчмата винаги беше претъпкана. Дори в най-лошото време нямаше достатъчно столове и посетителите, които закъсняваха, бяха принудени да се скупчат около бара или да се облегнат на стената. Напоследък в нощта на фелинг на Анкер му се налагаше да взима още едно момиче, което да разнася напитки в общата стая.
Навън Университетът все още бе скован от зимата, но вътре въздухът беше топъл и сладък от аромата на бира, хляб и супа. През изминалите месеци постепенно бях приучил своята публика да изостря вниманието си, докато свиря, затова когато започнах втората строфа на „Теменужката чака да й дойде времето“, стаята притихна.
Тази нощ бях в чудесна форма. Моите слушатели ми бяха купили дузина питиета, а в изблик на щедрост някакъв подпийнал писар пусна в калъфа на лютнята ми едно твърдо пени, където то остана да блести измежду матовите железни и медни монети. Два пъти накарах Симон да се разплаче, а новата сервитьорка на Анкер толкова често ми се усмихваше и се изчервяваше, като засечеше погледа ми, че нямаше как да пропусна сигналите, които ми пращаше. Имаше красиви очи.
За пръв път, откакто се помнех, имах чувството, че наистина имам някакъв контрол върху живота си. В кесията ми имаше пари. Следването ми вървеше добре. Имах достъп до Архива и въпреки че бях принуден да работя в Ателието, всички знаеха, че Килвин е невероятно доволен от мен.
Липсваше ми само Дена.
Сведох поглед към ръцете си и навлязох в последния припев на „Теменужката чака да й дойде времето“. Бях пил малко повече от обикновено и не исках да се изложа. Докато гледах пръстите си, чух вратата на общата стая да се отваря и усетих как повя леден вятър. Огънят се люлееше и танцуваше зад гърба ми, докато слушах тропота на ботуши по дървения под.
Когато запях, помещението беше съвсем тихо:
P>
До прозореца свой тя седи
и отпива от чая си.
Любовта очаква сърцето
да се върне от морето.
Обаждат й се ухажори.
Но тя все гледа морето.
И теменужката чака да й дойде времето.
P$
Изсвирих последния акорд, но вместо оглушителните ръкопляскания, които очаквах, ме посрещна отекваща тишина. Вдигнах поглед и видях четирима високи мъже да стоят пред камината. Плащовете им бяха влажни от мокрия сняг. Лицата им бяха мрачни.
Трима от тях носеха тъмни кръгли шапки, които показваха, че са пристави. И ако това не говореше достатъчно ясно по каква работа са дошли, то всеки от тях държеше и дълга дъбова тояга, обкована с желязо. Наблюдаваха ме безмилостно като ястреби.
Четвъртият мъж стоеше встрани от останалите. Той нямаше шапка на пристав и не беше толкова висок и широк в раменете. Въпреки това се държеше като човек, който разполага с неоспорима власт. Слабото му лице беше неумолимо, когато извади тежък пергамент, украсен с няколко официални черни печата.
— Квоте, син на Арлиден — прочете той с ясен и силен глас на всички в стаята. — Пред всички тези свидетели те призовавам да се изправиш пред закона на желязото. Обвинен си в съюзяване с демонични сили, зложелателно използване на свръхестествени умения, непредизвикано насилие и злонамерена постъпка.
Не е нужно да казвам, че това ме свари напълно неподготвен.
— Какво? — глупаво попитах аз.
Както вече споменах, бях порядъчно пийнал.
Мъжът с мрачното лице не ми обърна внимание и нареди на един от приставите:
— Вържи го.
Приставът извади дрънчаща желязна верига. Вече бях твърде стреснат, за да се уплаша наистина, но видът на този мъж с мрачно лице, който извади от чантата си белезници от тъмно желязо, ме изпълни с такъв ужас, че костите ми направо омекнаха.
Симон се появи до камината, проби си път между приставите и застана пред четвъртия мъж.
— Какво става тук? — попита приятелят ми с остър и гневен глас.
Това беше единственият случай, когато го чух да звучи като син на херцог.
- Unknown - Unknown - Прочее
- Unknown - Unknown - Прочее
- Unknown - Unknown - Прочее
- Полвека без Ивлина Во - Ивлин Во - Прочее
- Unknown - Кирилл - Прочее
- i 1a4a48b280b2ead2 - Unknown - Прочее
- Unknown - ваня - Прочее
- i d22eb7fa14baa6c4 - Unknown - Прочее
- Unknown - Кэтрин Брикс - Прочее
- Unknown - Бабулин Леонидович - Прочее