Шрифт:
Интервал:
Закладка:
— Какво свиреше току-що?
Върнах се на стола си.
— Не беше истинска песен, ваша милост. Просто свирех.
Маерът повдигна вежди.
— Сам ли си я съчинил? — Когато кимнах, той махна с ръка. — Съжалявам, че те прекъснах. Моля те, продължавай.
— Какво бихте искали да чуете, ваша милост?
— От достоверен източник знам, че Мелуан Лаклес обича музиката и нежните слова — отвърна той. — Нещо, което да е подходящо.
— Има много видове нежни слова — обясних аз.
Изсвирих „Теменужката чака да й дойде времето“. Нотите се носеха леко, нежно и тъжно. След това засвирих „Балада за Савиен“. Пръстите ми се движеха бързо през сложните акорди и ги караха да звучат точно толкова тежко, колкото трябваше.
Алверон кимна сякаш на себе си и докато слушаше, изражението му ставаше все по-доволно.
— И можеш и да композираш?
— Мога, ваша милост — непринудено кимнах аз. — Макар че, за да се получи както трябва, е нужно време.
— Колко време?
— Ден, два, три — свих рамене аз. — Зависи каква песен искате. Посланията са по-лесни.
Маерът се наведе напред.
— Много се радвам, че похвалите на Трепе не са били преувеличени — каза той. — Признавам, че те преместих в тези стаи не само от благодарност. Таен проход ги свързва с моите покои. Ще трябва да се срещаме често, за да обсъждаме ухажването на дамата.
— Това ще бъде доста удобно, ваша милост — съгласих се аз и внимателно подбрах следващите си думи. — Проучих семейната й история, но това не е достатъчно за ухажването на жена.
Алверон се засмя.
— Сигурно ме вземаш за глупак — меко каза той. — Знам, че ще трябва да се срещнеш с нея. След два дни тя ще идва тук на посещение заедно с много други благородници. Обявих един месец празненства, за да отпразнувам излекуването си от продължителната болест.
— Умен ход — похвалих го аз.
— Ще се погрижа да ви събера още в началото — сви рамене той. — Имаш ли нужда от нещо, за да упражняваш своето изкуство?
— Порядъчно количество хартия ще е достатъчно, ваша милост. Мастило и пера за писане.
— Само това ли? Чувал съм истории за поети, които се нуждаят от някои чудати неща, които да им помагат в съчиняването. — Той махна неопределено с ръка. — Специфична напитка или гледка? Разказвали са ми за един доста известен поет от Ренере, който си държи подръка сандък с гниещи ябълки. Когато вдъхновението го напусне, той го отваря и вдъхва миризмата им.
— Аз съм _музикант_, ваша милост — засмях се аз. — Да оставим поетите на техните суеверия. Единственото, от което се нуждая, е моят инструмент, две пъргави ръце и подробности за темата на песента.
— Нищо, което да подсили вдъхновението ти? — Думите ми, изглежда, смутиха маера.
— Бих ви помолил за позволение да обикалям свободно и по своя воля имотите ви и Долен Северин, ваша милост.
— Разбира се.
— В такъв случай — рекох аз — разполагам с цялото вдъхновение, от което се нуждая.
* * *
Едва бях стъпил на улица „Тинери“, когато я видях. След цялото безплодно търсене през последните няколко месеца ми се виждаше странно, че сега я откривам толкова лесно.
Дена се движеше през тълпата с бавна грациозност. Не с онази скованост, която минава за грациозност в двора, а естествената свобода на движение. Котката например не мисли как да се протегне, а просто се протяга. Но дървото не може да направи дори и това. То просто се огъва, без да му се налага да помръдва само. Ето така се движеше тя.
Настигнах я колкото се може по-бързо, но така, че да не ме забележи.
— Извинете ме, госпожице?
Дена се обърна. Когато ме видя, лицето й просветна.
— Да?
— Обикновено никога не бих заговорил една жена по този начин, но забелязах, че имате очите на дама, в която някога бях безнадеждно влюбен.
— Колко жалко е, че можете да обичате само веднъж — отбеляза тя и показа белите си зъби в дяволита усмивка. — Чувала съм, че някои мъже успяват да го направят два пъти, че дори и повече.
— Само веднъж можеш да си толкова глупав — отвърнах аз, без да обръщам внимание на подигравката й. — Никога повече няма да мога да обичам.
Изражението й омекна и тя леко докосна ръката ми.
— Бедни човече! Тя трябва да те е наранила ужасно!
— За бога! Нарани ме по толкова много начини!
— Но такива неща се случват — сухо отбеляза Дена. — Как една жена би могла да не изпитва любов към толкова забележителен мъж като вас?
— Не зная — скромно отвърнах аз, — но мисля, че тя не ме обича. Защото ме хвана в мрежата си с невинна усмивка и след това открадна сърцето ми, без да изрече и дума. Тъй както утринната роса улавя бледата зора.
— Тъй както сънят изчезва, когато се събудим — добави тя с усмивка.
— Като приказна фея, която се скрива между дърветата.
Дена остана мълчалива за момент.
— Тя наистина трябва да е била дивно красива, за да покори сърцето ви така — промълви накрая и ме погледна със сериозни очи.
— Беше просто несравнима.
— О, хайде стига! — весело отсече тя. — Всички знаем, че на тъмно жените са еднакви! — Засмя се гърлено и ме сръчка многозначително с лакът.
— Не е вярно — възпротивих се аз, твърдо убеден в противното.
— Е — каза Дена, — ще трябва да се доверя на думите ви. — Тя отново вдигна поглед към мен. — Може би с времето ще успеете да ме убедите.
— Винаги съм се надявал на това. — Погледнах в дълбоките й кафяви очи.
Дена се усмихна и сърцето ми подскочи в гърдите.
— Продължавай да го правиш. — Тя ме хвана под ръка и закрачи до мен. — Защото, ако нямаме надежда, какво друго ни остава?
> 67.
> Изразителни лица
Прекарах голяма част от следващите два дни под опеката на Стейпс, който трябваше да се убеди, че познавам добре етикета при официални вечери. От ранното си детство бях запознат с голяма част от него, но бях доволен да си го припомня. Обичаите варират в различните страни и се променят с времето, а дори и някоя дребна грешка би могла да доведе до много неловко положение.
И така, Стейпс уреди вечеря само за двама ни и след това ме осведоми за десетина малки, но важни грешки, които бях направил. Например смяташе се за недодялано да оставиш на масата мръсен прибор. Това означаваше, че е напълно приемливо да си оближеш ножа. Всъщност ако не искаш да си изцапаш салфетката, това беше единственото подобаващо действие, което можеш да предприемеш.
Беше неприлично да изядеш цяло парче хляб. Малка част трябваше да остане в чинията, за предпочитане не само коричката. Същото се отнасяше и за млякото — последната глътка винаги трябваше да остане в чашата.
На следващия ден Стейпс организира нова вечеря и аз направих още грешки. Коментарите за храната не се смятаха за невъзпитани, но се считаха за недодялани. Същото се отнасяше и за помирисването на виното. И очевидно мекото сирене, което ми бяха сервирали, имаше коричка. Коричка, която всеки цивилизован човек би разпознал като негодна за ядене и която трябваше да бъде обелена.
Какъвто съм си варварин, я бях изял цялата. Освен това вкусът й се бе оказал доста приятен. Все пак си отбелязах този факт и се примирих с обстоятелството, че ще трябва да изхвърля половината от хубавото сирене, което ми поднасят. Такава беше цената на цивилизоваността.
* * *
Пристигнах на банкета, облечен в дрехи, ушити специално за случая. Цветовете ми отиваха — тревистозелено и черно. Брокатът беше твърде много за моя вкус, но тази вечер, макар и неохотно, трябваше да се съобразя с модата, тъй като щях да седя вляво от Мелуан Лаклес.
През последните три дни Стейпс ми беше организирал шест официални вечери и аз се чувствах подготвен за всичко. Когато пристигнах пред банкетната зала, очаквах, че най-трудната част ще бъде да се преструвам на заинтересуван от храната.
Но макар да бях подготвен за храната, не бях подготвен за самата Мелуан Лаклес. За щастие сценичното ми обучение взе връх и аз успях да се справя гладко с ритуала, като се усмихнах и й предложих ръка. Тя кимна вежливо и заедно се отправихме към масата.
Имаше големи свещници с десетки свещи, гравирани сребърни кани, пълни с гореща вода за купичките за ръце и със студена вода за пиене. Във въздуха се разнасяше сладко ухание от старите вази с изкусно подредени в тях цветя. Имаше и рогове, препълнени с излъскани до блясък плодове. Лично аз намирах това за безвкусно, но такава беше традицията, за да се демонстрира богатството на домакина.
Съпроводих лейди Лаклес до масата и дръпнах стола й. Докато прекосявахме залата, избягвах да гледам към нея, но когато й помогнах да седне, профилът й ми се стори толкова познат, че не можах да се сдържа да не я зяпна за миг. Бях сигурен, че я познавам. Но изобщо не се сещах къде може да сме се срещали…
Докато заемах мястото си, се опитах да си припомня къде може да съм я виждал преди. Ако земите на Лаклес не бяха на близо две хиляди километра разстояние, щях да си помисля, че я познавах от Университета. Но това беше глупаво. Една наследница на рода Лаклес нямаше да учи толкова далеч от дома.
- Unknown - Unknown - Прочее
- Unknown - Unknown - Прочее
- Unknown - Unknown - Прочее
- Оборона дурацкого замка. Том 6 - Макар Ютин - Прочее
- Unknown - Кирилл - Прочее
- i 1a4a48b280b2ead2 - Unknown - Прочее
- Unknown - ваня - Прочее
- i d22eb7fa14baa6c4 - Unknown - Прочее
- Unknown - Кэтрин Брикс - Прочее
- Unknown - Бабулин Леонидович - Прочее